неделя, 18 август 2013 г.

Усещане за изневяра...

Събудих се, а сърцето ми биеше като лудо… Сънувах изневярата… Беше толкова истинска, че се чудя колко съвършено е нашето подсъзнание, за да създаде картини, които не са се случвали и те да бъдат толкова реални, че душата да ги изживее. Чувах пулса си в ушите и се опитвах да се успокоя… Но изживяването беше толкова силно…  че не можех да се освободя от неприятното усещане. 
Болката от предателството, от унижението, от разбитото доверие, от разбитото сърце, от откраднатата близост, всички те се сляха и заплуваха в кръвта ми като отрова… Усещах как превземат тялото ми, а аз бавно умирам…  Не можех да говоря, исках да се свия и да се предпазя от това, което се надигаше в мен, исках да се изключа, но то беше по силно… виках, виках толкова силно онова глупаво „Защо?”, но отсреща ме гледаха други очи, пълни с любов и съжаление, но непознати, чужди, мътни… Знаех, че има противоотрова и, че ще преживея и това, но толкова много обичах, че не ми се искаше да се сбогувам с тази любов…  Крещях като луда, удрях, чупех, хапех, борех се като животно да върна назад това, да не съм го видяла, да не се е случило, исках стария си прекрасен свят, който нямаше как да бъде същия… Можем ли да простим? И как да изчистим кръвта си от тази отрова, как да забравим тази болка? А ще бъде ли любовта същата…? Сън, кошмар, който повиках в съзнанието си, кошмар, който закалява, той не убива, а дава сила… Увереност, че все още не си отровен… Само лош сън, но толкова истински, че да го нарисуваш, не, да го надраскаш, да вземеш химикала и да драскаш с всичка сила върху него, докато не го заличиш, докато не го скриеш от очите си… После е само петно, черно огромно петно, което винаги остава, дори да забравиш какво е имало под него, то е там… Любовта е най-силната казват, тя прощава всичко, забравя всичко, приема всичко… но дали след  „всичко” остава същата? Не! Не вярвам в тази любов, тя се променя вече не е онзи прекрасен копринен шал, който загръща с мекота, с нежност, с топлина, вече е скъсано парче плат с дълбоки следи от употреба, които колкото и да се опитваме да зашием, никога няма да се махнат… Ех, странни сме хората, сами сме сложили правилата, сами сме измислили любовта и моногамията, а после страдаме, боли ни и искаме да сме щастливи… А имаме ли право да бъдем егоисти, да искаме само щастието, и можем ли да се спасим от болката, не е ли тя начинът да разберем себе си, да се научим да приемаме живота, да научаваме урока и да продължаваме напред, търсейки онази любов, която обича толкова, че не би наранила, онази която би си тръгнала, но не би предала…  Нека първо обичаме себе си, и когато бъдем наранени спокойно да приемем болката  и да продължим напред…

Добро утро, мамо! Прегръщат ме две малки ръце… пак умирам, но този път от щастие…  Кошмарът свърши, а слънцето вече се усмихва през прозореца… С чаша горчиво кафе и очакване за нещо сладко и прекрасно, започвам деня…  Хубава неделя! 

Няма коментари:

Публикуване на коментар