Мамо, разкажи ми история...

Днес ще ви разкажа една история, защото обичам да провокирам и вдъхновявам... Дори само един от всички, които ще я прочетат,  да бъде докоснат от думите ми, е достатъчна причина да я споделя с вас...
Обичам да слушам, когато не ми говорят. Мълчанието понякога говори много, уча се да бъда мълчалива и да слушам себе си повече.  И това "слушане" ме промени...
Осъзнах, че си позволявам да живея като онази Неви, която винаги е била в мен и е напирала да излезе, но, на която не и е било позволено. Не знам какво или кой, е катализаторът на тази промяна, но ми харесва, колкото и трудна да е понякога тя. И знаете ли какво, май наистина съм се променила. Как го разбрах? Усетих го по реакциите на хората около мен. Мъжът ми си иска старата ”Неви”, защото тя била по-добра, майка ми пък е изненадана, свекърва ми обидена, сестра ми вдъхновена, а сина ми постоянно ми казва „Обичам те, лоша Неви”… В началото се бунтувах, казвах, че не е вярно, че аз съм си същата, докато накрая не осъзнах, че съм отворила онази врата, зад която се крие онази част от мен, която дори не си признавах, че съществува… И знаете ли какво, тази нова АЗ страшно ми харесва, не защото прави нови неща, а защото реагира на света по нов начин. Позволява си понякога да е  ядосана, да крещи, понякога да мрази, понякога да се инати, да се гневи, да плаче, да се моли, да страда…  и това не я прави по-лоша от преди…  Или трябва да скрием тази част от себе си, да я затворим някъде и да бъдем винаги ”готини”?
И, за да обясня по-добре какво се случи с мен ще ви разкажа една история, която измислих за сина ми, който всяка вечер преди да заспи иска да му разказвам история…

„Живяло някога, на една голяма царевица, едно малко и неуверено  царевично зърно. То се намирало по средата на една от дългите й редици. Всички били наредени като войници, едно до друго, в идеални редици, всяко си имало място и не можело дори да помръдне, защото щяло  да развали реда, и защото другите не биха му позволили… Така всички били част от една „съвършено” подредена царевица, живеели си уж удобно и спокойно на своето място,  и никое (или почти никое) не обръщало внимание, че им е тясно и некомфортно понякога…
Но в един прекрасен ден се появил някой и със своята добра и нежна ръка, започнал да човърка и рони царевицата…  Някои от зрънцата, онези, на които отдавна им било тясно, с радост се отронили от местата си, защото от дълго време жадували за тази промяна. Други обаче се притискали силно от страх, не знаели какво ги очаква, не вярвали, че това ще им донесе нови прекрасни изживявания… Но за тези, които събрали смелост да се отронят станало чудо -  усетили свободата…  Те пак живеели  близо едно до друго, но всяко от тях можело  да помръдне,  да се обърне,  да се намести, да скочи, да падне, да се приближи или да се отдалечи…  да се погледне отстрани,  да види по-добре другите…  Малкото и неуверено зрънце усещало в себе си, че  това не му било достатъчно, със сърцето си то знаело, че има и нещо друго, нещо повече… Така решило да тръгне да търси това „повече”...
И един ден след като минало през всякакви трудности и през най-силния огън, то се пукнало…  Малкото, гладко и твърдо царевично зрънце  вече не било същото…  Имало си своя форма, не приличало на никое друго зрънце, не било най-красивото, нито най-грозното, най-умното или най-глупавото, най-силното или най-слабото, най-доброто или най-лошото,  просто станало една хубава бяла пуканка! И било свободно! Намерило  себе си под твърдата обвивка, разбрало това, което търсело…  То вече знаело, че  не е и не може да е като другите и, че няма друго същото като него, че не е различно, а просто е част от многообразието.  И без значение какво е станало, то пак си оставало онова зрънце, но със свой собствен облик! Вече не можело  да се върне обратно, а и не искало,  и макар вече да знаело кое е, то не спряло да разглежда себе си, защото усещало, че може да открива по нещо ново и интересно всеки ден…  Така малкото зрънце, се превърнало в бяла, красива пуканка и започнало да обича и харесва себе си и живота повече…”
Това е историята за пуканката. Някои ще я разберат, други не!  Някои ще поискат да бъдат пуканки, други ще останат зрънца и всеки ще бъде щастлив, защото сам е избрал какъв да бъде…

А на онези, които ме обичат искам да кажа, че няма нищо по-хубаво и по-трудно от това, да бъдеш себе си!  Обичам ви!

Семейна фейсбук страница?

Предполагам, че всеки от нас има в списъка от приятели във фейсбук поне по един семеен профил. Преди време мислех, че тези двойки много се обичат, нямат тайни пароли един от друг и нямат нужда да скрият нещо само за себе си. Всичко е общо и това им спестява конфликти. Исках и аз да имам такъв профил... Но дали е така наистина? Минаха години от тогава, а моето желание за притежание и контрол над другия във виртуалното пространство,не беше изпълнено, за което съм благодарна, а и любовта ми се промени значително от тогава. Сега общата фейсбук страница ми намирисва на ревност, несигурност, съмнения и страх, но не и на истинска любов. Едно обезличаване на всеки един от двамата. Получава се нова страница, която прилича на хермафродит - мъжко/женски профил, в който по някакъв техен график се сменят профилните снимки ту на единия, ту на другия, а често, за да им бъде по лесно се слага една обща снимка. Чудя се как решават въпроса със статусите, кой е по-активен? Как да разпознаем кой от двамата е автора им? Или двамата може би имат еднакъв вкус, лайкват винаги едни и същи неща, и мислят по един и същи начин за всичко в живота. Как можем да разбере какво харесва всеки един от тях? Така ли си представяме идеалната връзка?  Ако е така, аз с радост спирам да си я представям такава, защото не мога да се откажа от себе в името на любовта.

Всяка двойка си има своя семеен общ живот, общ дом, деца и реално пространство, в което да бъдат заедно. Какво се случва, когато и там във виртуалното пространство, където можем да изразим себе си пак сме "Ние". Какво ни кара да бъдем навсякъде с другия? Любов? Страх? Контрол? Да разгледаме последната дума - контрол, как ви звучи? Потискащо,  ограничаващо, сякаш казва страхувам се да не те загубя, затова предпочитам да те държа под око, и да бъда навсякъде с теб, защото може да сгрешиш. Не е ли всеки сам отговорен за действията си? И защо ние трябва да се грижим за това някой друг да не сгреши. Та това за него може да не е грешка! Ние не носим вина за това, че не сме я предотвратили и не можем да държим любовта си силно в ръце. Защото тя има нужда от въздух, за да съществува, и ако и го отнемем, тя ще намери начин да си го набави.
Можем ли създавайки връзка да заличим себе си и своето минало, да изтрием всичко, което сме били, за да започнем от начало, като част от нещо друго, а не като цяло? Не сме ли все още две отделни същества, които имат връзка? Нали има възможност за определяне на семейния ни статус, там може да отбележим в каква връзка сме и с кой. По този начин да покажем на всички, че обичаме, ако въобще имаме потребност да споделяме любовта си със света. Така на тази само наша страница ще имаме нашите статуси, мисли и чувства, нашите приятели, с които да споделяме, нашите лични съобщения, нашият свят, в който не спираме да бъдем себе си! Място, на което нашата същност не е слята с ничия друга... Няма зависимост, а свобода!
Как ми се иска да попитам тези двойки, как се е родила идеята за общата им фейсбук страница, какви са били аргументите на всеки един, еднакво ли е било желанието и на двамата за създаването й? Дава ли им това, което са очаквали от нея?
Може ли да има любов и страх едновременно? Ако се страхуваме, че можем да изгубим човека когото обичаме, защо въобще го обичаме? Защо да се страхуваме от изневярата, след като тя само ще ни покаже, че този човек може би не е за нас или не се чувства добре с нас?
Не е ли любовта тази, която ни учи да даваме на другия толкова, колкото той иска да получи, нито повече, нито по малко... Има приливи и отливи, динамична е, но това, че се променя я прави по-истинска и дълбока...

За теб!

Лежа в прекрасното ни  легло, наслаждавам се на начина, по който е прегърнало телата ни, приело ни е и вече сме част от него… До мен спи момчето,  което обичам, чувам го как диша, сърцето ми се пълни със щастие при всяко негово вдишване и с благодарност, при всяко издишане,  после започвам да дишам в неговия ритъм сгушена до него под топлото одеало…  Заслушвам се в музиката, която идва от другата стая, някакъв техно ритъм, който не разбирам, но после започвам да долавям един, втори, трети и всеки е различен, идват ритъм след ритъм, но старите не си тръгват, стават все повече и все по-хубаво , а уж е един и същ… тогава един мъжки глас запява на испански звучи страхотно…. Не разбирам за какво пее, но усещам чувството му, гласът е въздействащ и песента ме отвежда някъде… Красив плаж, много хора, слушат тази музика, танцуват, с телата си, със сърцата си, усмихват се, виждам щастието им, не могат да го скрият… И аз съм там и аз съм в този ритъм, и моето момче е  до мен… хваща ме за рака и знам колко му е хубаво… Щастлива съм… Танцуваме… После идва изгрева… изгарящ и безумно красив….

Лежим на пясъка… затварям очи и се заслушвам в шума на морето, а мъжът с красивия глас все още пее…  Хората също са там, но аз съм далеч, ние сме далеч… аз и той сме на нашата малка планета, едновременно  близо и далеч от света…  усещам как той ме гледа, за какво ли мисли в този момент…? Дали и неговото сърце бие с над 100 удара в минута, както прави моето? Докосва бузата ми… Обичам го!  Знам, че има мигове, в които нашето „Обичам те” говори вместо нас… в тишината. Връщам се обратно в леглото… Топло, меко, в къщи… Чудя се дали да се измъкна и да напиша всичко това или да остана …. Не издържам, искам да нарисувам това чувство с думи… Ставам, сядам в креслото с компютър в скута и пиша…  Колко красива може да е любовта…  Да стоиш и да гледаш твоето момче как спи, да се пренасяш с него на прекрасни места,  да мечтаеш неговите мечти,  а той твоите …  И въпреки ежедневието или дори, заради него имаме тези мигове, мигове в които знам, че не съжалявам за нито един ден, мигове в които благодаря, мигове, в които съм на нашата малка планета, на която крием любовта си чиста и истинска само за нас…. Сваляме маските, трием грима, плачем, смеем се,  страхуваме се, губим и печелим,  но с любов, тя е тук…  И сега аз я извадих на този лист, за да я видиш, защото понякога забравям да ти я покажа, мислейки си, че ти знаеш…  Обичам да заспивам след теб…   Казват, че когато мислиш за някой докато той спи, се появяваш в съня му…. Надявам се и аз да съм дошла в твоя, но за да съм сигурна, че ще усетиш как се чувствам ще ти оставя да прочетеш това...   Честит Рожден Ден,  Иво!

За Зори...

Днес е ден за спомняне. Всеки си има някой, който го гледа от небето и днес е денят, в който е хубаво да си спомним за него, да поговорим за него, да го споменем. Днес в съзнанието ми без да искам, нахлу един мил образ, едно момиче, моето момиче. Усетих, че трябва да и напиша нещо, да я почета.

Всичко започна много отдавна, още от детската градина бяхме все заедно. Приятелки. Две малки момиченца, които всеки ден играят заедно, които се бият, а после си прощават,  които се търсеха, които споделяха, които мечтаеха заедно. Имахме прекрасни дни и дълги нощи в обсъждане на  живота и любовта. Аз знаех как да я разсмивам, а тя как да ме утеши, аз бързах да опитам всичко, а тя избираше най-подходящия момент. Аз бях слабата, тя беше силната, аз бях влюбчивата, тя сериозната, имахме баланс, хармония, синхрон. Имахме тайни, които пазехме от света, имахме думи, които бяха само наши, имахме смелост да се съдим и после да си прощаваме. Приятелки, такива бяхме и още сме, макар и разделени от един живот. Когато аз заминах да уча, тя остана. Винаги с трепет очаквах момента, в който ще се прибера, за да и разкажа всичко, да чуя нейното "всичко" и да се насладя на компанията й.

В деня, когато разбрах, че е болна, не исках да повярвам, че това е истина. Бях далеч, а толкова исках да съм до нея, мислех всеки ден за нея, молих се, и вярвах, че ще успее, че ще победи. Написах и писмо от онези истинските, стисках го силно преди да го пусна в пощенската кутия, защото исках, когато го докосне да усети колко много обич има в него. "Хей, приятелко, нали знаеш, че си по-силната от нас, нали знаеш, как се побеждава, нали знаеш как вярата и постоянството могат да променят и невъзможното, бори се! Вярвам, че ще успееш! Обичам те!" Нещо такова имаше в онова писмо, и много обич и подкрепа. Бяхме толкова млади, не вярвах, че смъртта бе избрала нея. Не исках да я загубя, но всеки път, когато се прибирах и я виждах, разбирах, че си отива. Боже колко ужасна беше тази мисъл. Стоях до нея и разказвах смешните истории, говорех и за какво ли не, но не събрах смелост да говоря за нея и за болестта. Тя също мълчеше. Когато я питах как е, тя ми казваше, че ще се оправи и аз с цялото си сърце исках да е така,  чаках да чуя, че е по-добре, а времето минаваше и дните ставаха по малко. Сега съжалявам, че не можах да и кажа довиждане, че не я утеших. Съжалявам, че не говорех с нея, за да и бъде по-лесно да си тръгне. Сега се питам, какво ли е било в душата и, дали е била готова, дали е била съгласна, дали се е страхувала, дали не е била сърдита, дали имаше нужда да крещи и проклина, и заедно да мразим всеки виновен за това, което се случваше . Съжалявам, че нямах възможност да и дам рамо, на което истински да поплаче, съжалявам, че и двете се правехме на силни и избягвахме тази "тема". Прости ми приятелко, че не събрах смелост да говоря за твоята болка, че се страхувах, да не те натъжа.
Никога няма да забравя деня в който разбрах, че си си отишла, свлякох се на земята и изревах, като ранено животно, като човек, който е изгубил част от себе си, толкова боли... Не можех да дишам... Беше някакъв шантав ден,  в който не знаех какво да правя, толкова исках да съм до теб в този последен твой ден, че не исках да си тръгвам, стоях  близо до теб и плачех. Обичам да плача за теб, да си говоря с теб и все още го правя, тогава стаята се избълва с твоето присъствие, тогава излизат спомените, тогава знам, че сме заедно. Днес си спомням, как ми подари един страхотен часовник за рождения ден, толкова го исках и ти ме изненада с него. Не знам къде е той сега, но след време някой ми каза, че часовника е символ за раздяла... Ех, каква раздяла... Обичам часовници, но знаеш ли, че те спират на ръката ми докато ги нося? Може би защото за нас времето не е от значение, аз не вярвам в раздялата, не вярвам и в края, защото всеки път, когато искам аз те усещам в сърцето си. Там е онази Зори, която обичам, там е моята Зорница, която много ми липсва. Вече не взимам по две стъпала за да стигна до етажа ти по пантофи, вече не звъня на вратата и не чакам да ми отвориш... Но все още си вътре в сърцето ми и винаги ще бъдеш там! Задушница е, нека си спомним, нека разкажем, нека обичаме...

Ех, този ден...

Днес имам „свободен ден”, за някои това е мечтания ден, в който просто няма да правят нищо и ще си почиват. Няма да мислят, няма да действат, няма да търсят…. Просто ще се насладят на свободата от всички ангажименти, с които иначе са заети. Е, моят свободен ден тръгна доста несвободно.  Събудих се с усещането за неудовлетвореност.  За да заглуша това чувство, реших да сложа в ред  дома си, но това не помогна особено, освен това подредения дом, за съжаление не е равностоен на подредени мисли. После реших да пия кафе с приятелки. Добре, но и с тях не можах да открия това, което ме мъчи. Денят продължава, времето е чудесно, грее слънце… Топъл, красив есенен ден, но на мен не ми е красиво. Започвам да се изнервям, че не мога да се насладя на деня. Решавам, че може би една медитация ще ми помогне да се отпусна. Правя я, но успявам да се отпусна само физически, друго отпускане явно днес е невъзможно! Идват въпроси, обръщам се към себе се, за да открия причината, да открия „нещото”, което ми пречи, което ме дразни и прави денят ми труден

. Не мога! Отварям една книга, втора книга… Какво трябва  да прочета, да чуя, да видя, или да усетя, за да се освободя от тази неудовлетвореност?Времето днес не ми стига, денят минава, а аз не намирам отговора….  Плаче ми се, а уж нямам причина за сълзи… или може би имам, но не я забелязвам? Може би трябва да се отпусна и да поплача… но за какво? Нямам представа от какво е буцата заседнала в гърдите ми, но я усещам и не знам как да се справя с нея, как да я освободя, как да я разбера, как да я приема…. Ох, мразя тези дни! Имам нужда да усещам любимите хора до мен, но същевременно знам, че те не могат да ми помогнат, по скоро ме разсейват от това да открия себе си в този хаос, който се е завихрил. Искам да са тук, но също искам да ги няма…. Подкрепа ли търся или планирам бягство?  Как да намеря това, което искам? А дали въобще трябва да търся нещо? И как да успокоя тази буря в мен, та аз не се понасям  днес! Като бясно куче, което не знае какво да прави, как да се държи, къде да се дене. Дори сега докато пиша, тракам със все сила върху клавиатурата. Да! Реших да го напиша, след като не можах да го кажа, да го намеря и да го измисля, реших, че за да се освободя от това странно напрежение, просто трябва да го напиша! Е, опитах се с думи да изразя това, което чувствам, а може би трябва да го нарисувам? Сега ми хрумва, че ако взема молив, за да го нарисувам, бих избрала лилавия цвят и бих драскала в кръг…. Едно гнездо, голямо, лилаво, на което се вижда как моливът ту е бил нежен, ту е натискал със сила, опитвайки се да предаде всеки нюанс на развълнуваната ми душа….

Ех, този празен ден, защо не му се насладих? Контролът  пак не пуснах и всичко развалих…. Какво очакване задоволявах, и трябваше ли тъй да мине, а може би все още има какво да ми се случи днес…. С очакване ли само ще се размина или ще дойде чаканата вест?

П.С. Написах писмото следобед, след което излязох навън с детето. Напрежението започна да спада... А преди малко след като реших да го споделя с вас го препрочетох и открих отговорът, който цял ден търся! Е, сега вече мога да заспя, спокойна! Лека нощ! 

За свободата в любовта...

Има различни видове връзки и отношения, някои са лесни и с ясни правила, други са мъчителни и хаотични, трети са подчинени на зависимост и страх от загубата на партньора... Как се обича? Някой знае ли точната рецепта за обичане? Всеки сам намира своя начин! И всеки сам избира. Някои се страхуват да избират, защото не са готови да понесат трудностите, които този избор може да им донесе... Потъпкват себе си и се оставят на течението, докато в един момент не усетят, че ако не излязат от там рискуват да загубят себе си...

В моята работа аз помагам на хората да открият най-добрия за тях начин за обичане, този който ще им даде спокойствието, към което се стремят. Нали животът е една буря, един хаос, в който мислите никога не могат да победят чувствата, но постоянно се опитват да ги контролират, да ги вкарват в изкуствено създадени рамки на "правилните" и "грешните" начини? 

Как се обича "свободно"? Кой обича така? Защо винаги, когато се почувстват ограничени в свободата си някои хора са готови да се борят, да избягат, да намерят нов път?

Те са онези, които са се научили да обичат себе си, онези, които не се страхуват да останат сами, онези които знаят, че щастието е в тях, то не зависи от някой друг, онези, за които любовта на партньора  е подарък, а не нужда. Те са силни, защото знаят какво наистина искат. Те също се подчиняват, но на себе си, на своите чувства, обичат, защото знаят, че заслужават да бъдат обични. Те са обичани! Обичани от такива като тях, защото слабите не биха издържали. Биха плакали, биха се сърдили, биха молили за любовта и вниманието, което не са могли да си дадат сами, очаквайки някой друг да запълни тази празнота. Слабите не правят избори, те се оставят да бъдат избирани, те не дават, а само получават и никога не им е достатъчно, винаги нещо им липсва, винаги някой друг е отговорен за тяхното щастие... Тези връзки са трудни, там където зависимостта към партньора е по-силна от любовта към него има болка, има неудовлетвореност, има страх, има съмнения.. Там има повече мисли, отколкото чувства...

Запознах се с едно момиче. Исках да я опозная, да я разбера. Открих, че в нея имаше много любов, мъдрост и сила. Тя се бе научила да обича себе си, да бъде щастлива дори когато е сама, затова в любовта не изискваше, не молеше, не очакваше... Тя обичаше... Усетих я много близка, знаеща какво иска, намерила пътя, по който да обича, намерила човека, на който да подари любовта си! 

Щастлива съм, че успях да надникна отвътре, в една вселена, в която има хармония! Тя знае, че бурята е необходима, за да се насладим после на слънцето, тя знае, че любовта изисква отдаденост, вяра и грижа. Тя знае, че когато разбираш себе си, не се вълнуваш от това дали света те е разбрал... 

И аз знам, че е прекрасно да общуваш с такива хора, прекрасно е да има други "като теб", с които не е нужно да обясняваш...
Така се обича "свободно"!  Защото сме тук първо да обичаме себе си, да си вярваме и да се разбираме, и чак след това да обичаме другите, да им вярваме и да ги разбираме... 

Без да се опитваме да ги променяме и да ги правим такива, каквито ни трябват... Просто да открием себе си и тогава ще намерим тези, които търсим! 

Многофункционални, но бездушни...

Днес ми е малко тъжно… Направо не мога да повярвам , колко празни хора има. Хора, които измерват щастието си с парите, които печелят. И какво ги прави щастливи? Нов телефон, нова кола, дрехи, обувки или почивка на някоя модерна дестинация.  И като ги погледнеш уж имат всичко, а все не са доволни и все гледат другите, и все се сравняват и все искат да са на върха във всичко.  Дали някога си задават въпроса кое ги прави щастливи, ами ако един ден живота така ги завърти, че вече нямат нищо, как ще живеят, как ще се щастливи без скъпия си телефон, кола или чанта. На какво ще се радват, за какво ще си говорят,  кой ще обсъждат.  Хора, не виждате ли как всичко това е създадено, за да ви изпразни, да ви направи като машини, многофункционални, но бездушни….

Така ли си представяте живота?  И после казвате, че не ви върви в любовта, не сте щастливи, брака ви се разпада… Ами как да се задържи след като никой не полага и минимални усилия да го прави пълноценен, истински, смислен. Замисляли ли сте се, че само искате, искате да ви обичат повече, да ви уважават повече, да ви разбират повече, да ви изневеряват по малко, с една дума света да се върти около вас… Но как да се получи когато и другият до вас мисли така? А защо го избрахте? Защо в начало света ви беше прекрасен, а сега сте недоволен? Дали само той се промени? Ами вие? Дали сте същото момче или момиче? Не! Всичко се променя, не само света около вас, но и вие. Важно е промяната да бъде позитивна, да надраствате себе си, да се адаптирате към промяната в другите, да се променяте заедно. Да не забравяте защо сте заедно, да не забравяте, че за да трае любовта повече от три години тя трябва да е обгрижвана и от двамата.  За да бъде семейството ви щастливо трябва и вие да сте щастливи в това семейство, да давате това, което искате да получите, да разбирате и приемате другия, да се радвате за него, да плачете с него, да мечтаете неговите мечти, а той вашите. И стига с тези материални неща! Те не ви правят щастливи, просто ви запълват времето, в което можете наистина да сте щастливи и да се радвате на живота. Замисляте ли се какво бихте правили, ако нямате интернет, телефон, компютър, трябва да се возите на градския транспорт и сте лишени от всички „екстри” как ще мине деня ви?  Можете ли да си представите какво бихте правили този ден? Май няма с какво да го запълните… А кога последно четохте книга цяла нощ, защото беше толкова интересна… Кога за последно водихте толкова интересен и приятен разговор, че не усетихте как минаха 3 часа… Кога за последно правихте секс без да  мислите за нещо друго… Кога се гушкахте и целувахте цяла сутрин…  Кога последно танцувахте двамата, а кога пяхте двамата, кога се смяхте двамата, а кога плакахте? Какво правите заедно? Всичко? Нищо? Или всеки си знае „задълженията” и си ги изпълнява? Така ли си представяхте брака? А защо го докарахте до там? Защо спряхте да живеете както преди? Какво ви е оправданието? Със сигурност имате солидно оправдание зад, което се криете всеки път когато доброволно се отказвате от живота…

Или си мислите, че с новата "вещ" ще оправите отношенията, или пък ви е по лесно да не ги забелязвате, защото иначе ще трябва да опитате да промените нещо в себе си, а това все пак изисква известна доза усилия, за която нямате сили… Е, как да имате като всичките ви сили отиват в това да се правите че нямате проблем или да се опитвате да свикнете да живеете с него, вместо да се освободите от него…  И какво един ден се събуждате и си казвате „ах, мина ми живота, а аз не съм живял…” и кой ще е виновен? Всеки друг но не и вие,  защото щастието ви винаги е зависело от някой друг нали? А защо го търсите във другите или във вещите, като то си е там вътре във вас, само трябва да го освободите… Онази част от вас, която като дете затворихте и скрихте, защото трябваше да пораснете, и да забравите за себе си…  Какво ви се иска сега? Направете го! И Моля ви, спрете да гледате само обвивката, погледнете вътре! Има толкова прекрасни думи, мисли и чувства… намерете ги, хванете ги и не ги пускайте, тогава няма да имате нужда от нищо друго!

Усещане за изневяра...

Събудих се, а сърцето ми биеше като лудо… Сънувах изневярата… Беше толкова истинска, че се чудя колко съвършено е нашето подсъзнание, за да създаде картини, които не са се случвали и те да бъдат толкова реални, че душата да ги изживее. Чувах пулса си в ушите и се опитвах да се успокоя… Но изживяването беше толкова силно…  че не можех да се освободя от неприятното усещане. 

Болката от предателството, от унижението, от разбитото доверие, от разбитото сърце, от откраднатата близост, всички те се сляха и заплуваха в кръвта ми като отрова… Усещах как превземат тялото ми, а аз бавно умирам…  Не можех да говоря, исках да се свия и да се предпазя от това, което се надигаше в мен, исках да се изключа, но то беше по силно… виках, виках толкова силно онова глупаво „Защо?”, но отсреща ме гледаха други очи, пълни с любов и съжаление, но непознати, чужди, мътни… Знаех, че има противоотрова и, че ще преживея и това, но толкова много обичах, че не ми се искаше да се сбогувам с тази любов…  Крещях като луда, удрях, чупех, хапех, борех се като животно да върна назад това, да не съм го видяла, да не се е случило, исках стария си прекрасен свят, който нямаше как да бъде същия… Можем ли да простим? И как да изчистим кръвта си от тази отрова, как да забравим тази болка? А ще бъде ли любовта същата…? Сън, кошмар, който повиках в съзнанието си, кошмар, който закалява, той не убива, а дава сила… Увереност, че все още не си отровен… Само лош сън, но толкова истински, че да го нарисуваш, не, да го надраскаш, да вземеш химикала и да драскаш с всичка сила върху него, докато не го заличиш, докато не го скриеш от очите си… После е само петно, черно огромно петно, което винаги остава, дори да забравиш какво е имало под него, то е там… Любовта е най-силната казват, тя прощава всичко, забравя всичко, приема всичко… но дали след  „всичко” остава същата? Не! Не вярвам в тази любов, тя се променя вече не е онзи прекрасен копринен шал, който загръща с мекота, с нежност, с топлина, вече е скъсано парче плат с дълбоки следи от употреба, които колкото и да се опитваме да зашием, никога няма да се махнат… Ех, странни сме хората, сами сме сложили правилата, сами сме измислили любовта и моногамията, а после страдаме, боли ни и искаме да сме щастливи… А имаме ли право да бъдем егоисти, да искаме само щастието, и можем ли да се спасим от болката, не е ли тя начинът да разберем себе си, да се научим да приемаме живота, да научаваме урока и да продължаваме напред, търсейки онази любов, която обича толкова, че не би наранила, онази която би си тръгнала, но не би предала…  Нека първо обичаме себе си, и когато бъдем наранени спокойно да приемем болката  и да продължим напред…

Добро утро, мамо! Прегръщат ме две малки ръце… пак умирам, но този път от щастие…  Кошмарът свърши, а слънцето вече се усмихва през прозореца… С чаша горчиво кафе и очакване за нещо сладко и прекрасно, започвам деня…  Хубава неделя! 

За... "Обичам те"

Провокирана от прощалното писмо на Маркес, се замислих върху това колко често и как казваме на любимите хора "Обичам те" ... Колко често трябва да го правим,  и има ли правило или просто ни идва отвътре. Дали един човек може да скрие своето "Обичам те" само, защото не го изрича с думи и по-важно ли е да го чуваме, отколкото да го усещаме. За мен тези две думи са много силни, те са думи заличаващи страха, болката, отчаянието, самотата, тъгата и всички онези неприятни чувства, които понякога изпитваме... Затова  тези вълшебни думи трябва да се пазят, за специалните моменти, моментите, в които тяхната енергия ще бъде най-силна, ще бъдат изречени със сърцето и ще попаднат в сърцето на този, който ги чува...  Всеки ден се показва любовта, тя се усеща и без думи, тя не може да се скрие... не е нужно да я чуваме, а да я усещаме.
Спомняте ли си как казахте първото "Обичам те" на човека до вас? Кога разбрахте, че го обичате? Веднага ли му казахте или се страхувахте първи да изразите чувствата си? В днешно време хората се страхуват да говорят за чувствата си, за да не бъдат уязвими, но могат ли да се предпазят от тях и могат ли да ги скрият? Едва ли! Показването на любовта не е в това да чуеш "Обичам те", а в онези малки неща, които другият прави или казва за теб... Човекът, който обича е грижовен, всеотдаен, той знае какво да ви каже, за да усетите, че сте обичани, той е открит и умее да понася вашите лоши моменти, умее да бъде до вас и в трудните ви дни, не бяга когато му стане трудно... Не е нужно да чувате "Обичам те" и после да разбирате, че са ви предали...  Макар, че има и такива хора, които го казват от сърце всеки ден, защото наистина изпитват необходимост да го направят. Дали обаче не се губи така тяхната сила, не се ли изхабяват тези така прекрасни думи, дали ще разтуптят сърцето ми, ако ги чувам всеки ден и как ще ме излекуват, ако са загубили магията, която носят... Или може би стават още по-силни...
Хората, които обичаме не винаги усещат това, затова не бива да забравяме да показваме, че те са важни за нас, че те са всичко за нас... А в тихите моменти, в които говорят душите ни, "обичам те" се чува от всеки удар на сърцето, и без да е изречено го чуваме и усещаме. И въпреки, че живеем във време, в което тези моменти стават все по-малко и все по-трудно намираме човека, с който да се отпуснем и да ги изживеем, ние не трябва да спираме да обичаме, без да се страхуваме, и без да се крием. Не е нужно да ни остават броени дни живот, за да разкриваме какво чувстваме пред света, можем да го правим всеки ден, не е нужно да контролираме чувствата си, за да не бъдем наранени, защото ние и тогава ще бъдем не по-малко нещастни...  Кажете "обичам те" така, както искате на вас да ви го кажат, направете го специално, вълнуващо, различно... Оставете бележка на огледалото, или на възглавницата, или на екрана на компютъра, в колата, или в хладилника... Направете изненада, онази изненада, която вие очаквате да получите, провокирайте партньора си да направи същото... И повярвайте ми и вие и човека до вас ще бъдете еднакво развълнувани от това... И не мислете, че щом сте заедно отдавна, вече не е нужно да се изненадвате, а едно "обичам те" тръгвайки за работа е достатъчно, напротив, точно сега е момента да го поднасяте по различен начин, сега е момента да бъдете изобретателни, да се грижите за любовта...  Направете го!

Да пораснем с децата си!

Прекрасен ден! Начало.... на август, на любов, на радост, на промяна! Усмихвам се доволно на живота, забравила за скучното ежедневие. Целунах детето си с "Обичам те", и сърцето ми се разтопи от неговите ръчички върху бузите ми и все още бебешкото му "Обичам те и аз".
Как може да съм толкова влюбена в това малко дяволче, което всеки ден ме кара да си задавам въпроса дали съм добра майка... Уча се всеки ден и всеки ден правя по някоя грешка... Дали ще успея?! Ех, а ми се иска да направя добър човек от него, а всеки казва, че само времето знае отговора на тази трудна задача...

Колко време му отделям, дали е достатъчно, а дали съм добър пример, дали мога да казвам "Не", когато трябва, дали не го задушавам с постоянното си бдене над всяко негово действие? Да му дам ли свобода? Ами ако го заболи? Ех, не е лесно! Затова днес съм решила да си подготвя план! Ще се променям, няма как, за да получавам, трябва и да дам!
Ще внимавам, когато ми се иска да викам, ще се опитам да го кажа нежно, така че да ме чуе, да ме разбере... И ще се опитам  да не правя нещата, които съм му забранила, и ще се опитам да не му казвам "Тихо", "Стига", "Не плачи", "Не ме ядосвай", "Ще правиш каквото ти кажа", "Ще ме слушаш".... и още куп такива изречения, които не му позволяват да изрази себе си, да почувства, че е разбиран, че някой му вярва. Замисляли ли сте се когато се карате на вашето дете какви думи използвате, как му говорите, как се държите с него, ако изведнъж си смените ролите и той стане възрастният, а вие детето как ще се чувствате, ако някой ви говори така?!
Трябва ли да бъдем строги, или трябва да им дадем свобода?  Да намерим баланса, но как, това е ужасно трудно... Като за начало можем да се опитаме да се държим с тях като с равни, да спрем да ги гледаме отвисоко, да слезем при тях, да се опитаме да ги разберем. Когато нещо не ни харесва да им обясним защо и как се чувстваме, да им откажем когато не искаме да направим нещо, да бъдем себе си, а не "родители". Нека не влизаме в тази роля, нека не бъдем онези страшните, които все се карат, или пък онези готините, които всичко дават. Нека бъдем като тях, истински, без да се опитваме да играем роли, за да бъдем "най-добрите".
Да ги оставим да живеят, както искат. Не е нужно да тичаме след тях и да ги молим да си изядат обяда, или пък да ги гоним с бутилката с вода, защото днес са пили много малко вода, те няма да умрат от глад, жажда, студ, слънце... Но ще загубят усещането да се грижат за себе си, ако някой постоянно тича за тях. Такива ли искаме да ги направим? Едва ли! Те искат да ги разбираме, да уважим тяхното мнение, да им дадем избор, да ги оставим за малко намира, за да направят това, което искат. Но най-много искат да се обичаме! Искат да бъдем щастливи точно толкова, колкото ние искаме тяхното щастие! И каквото и да правим или говорим, те винаги усещат как се чувстваме. Опитайте се да се отпуснете, да се успокоите, да се усмихнете, да контролирате истеричните пристъпи и ще видите как и детето ще бъде спокойно, усмихнато  и няма да изпада в истерия. Знам, че е трудно! Аз се уча всеки ден, и когато успея да победя "родителя", "наставника", и "истеричката" в мен, съм много горда със себе си! Опитайте, и не спирайте когато не успеете, напротив продължавайте, това няма да стане за ден или два, но един ден ще разберете, че благодарение на детето си, сте станали други, такива каквито винаги сте искали да бъдете, защото сте се променяли заедно! Учили сте се един от друг!
Лято е, време за почивки, време, в което сме с децата си... Аз ще се опитам да бъда различна, надявам се да успея! А вие?

Бракът: повече любов или повече секс?

" И важно е за секс да си говорим и знам, че всеки има тази нужда… Та нека днес напиша за това, което всеки иска да чете… За секса и за любовта…Дали и как променят се, след като връзката  расте?

Сексът е най-интимния израз на любов облечен в страст и желание, с него показваме на партньора си, че го приемаме не само с душата, но и с тялото си. Но защо ми се струва, че след брака и най-вече след появата на децата сексът вече не е същия?! Любовта се променя, става по зряла, по истинска, по мека, няма толкова бури, няма ги вече страха и съмненията. Тръгваме по нов път, научаваме се да обичаме другия, без да изгаряме, много по дълбоко, не само с тялото, а и с душата. Промяната е хубава, харесва ни да обичаме спокойно, но сякаш това спокойствие разрежда страстта, губи се онова дяволско привличане, с което сме започнали идва нежността, благодарността за страхотният дар, който тази страст ни е дала - децата ни. Но къде е тя, дали си е отишла завинаги или след умората и безсънните нощи няма сили да се покаже, дали не е по-добре да заспиш спокойно в прегръдките на любимия, вместо да изгориш от страст… И само умората ли пречи на секса или има и други фактори? Колко често правим секс и дали е достатъчно? Задоволени ли сме, или имаме нужда от повече? Какво се случва, когато нещата вече не са каквито са били? А другите, как го правят, дали са успели да съхранят страстта или и при тях се е трансформирала? Е, има и „страстни нощи”, но те не са толкова много колкото ни се иска, а може би са достатъчни? Да се притесняваме ли, или да приемем промяната? Задавате ли си тези въпроси? А какви са отговорите? Може би трябва да ги разделим в две графи: Отговорите на мъжете и отговорите на жените. Едните ще кажат, че искат повече, а другите, че и така са щастливи. За едните хубавия секс води до любов, а за другите хубавата любов води до секс… Но понякога дори хубавата любов не е достатъчна, за да има секс! Ако за мъжете секса е „хапчето” след, което ще заспят спокойно, за жените той е „десерта”, който ще си подарят, ако всичко друго е наред…  Защо влизайки  в ролята на майка, забравяме за ролята на любовница и ни е трудно да играем и двете? Може би се изискват специални умения за да се абстрахираш от присъствието на малкия ангел в другата стая, или от притеснението, че може да се събуди и да чуе, дори да  види... Или пък е лесно да забравиш за всички и всичко и да се отдадеш на един див и освобождаващ секс… Звучи страхотно, забравяш и се наслаждаваш… но получава ли се всеки път ? Трудно е да си майка, да си домакиня, да си работеща жена и накрая и да си винаги готова за секс любовница… Не, не че нямаме желание…  но нали можем и утре да го направим, днес  може да пропуснем…  Ето така без да искаме пускаме страстта да си отиде или  да идва по рядко! Е, как да променим това? Кога ще сме се наспали, кога ще сме сами, кога няма да имаме ядове, всички тези причини дали не са просто извинения зад, които се крием, и които ни служат, за да не си признаем, че всичко зависи от нас! Така ли си представяхме секса? Или вече сме изпълнили мисията, имаме поколение, така че той  вече не е толкова важен… Нали се обичаме, всеки ден усещаме любовта, изразяваме я по хиляди начини, с поглед, с целувка, прегръдки, внимание, с думи, с дела…. И накрая май за секс не ни остава време. Но дали и двамата сме доволни от това положение? Еднакво ли е желанието при него и при нея? Достатъчно ли е душата да е задоволена и нахранена с любов? А тялото?  Дали така е честно? Говорим!  Казваме как се чувстваме, какво искаме... Нищо не ни пречи? Значи действаме!

Стара роля, с нова рокля, в нова стая, в друго легло с ново бельо... И вече  играем, и ни харесва... да бъдем различни… за него…  за нас! Все още сме секси и пак е вълнуващо…   Ще бъде хубаво, защо да  пропускаме? Не! Днес няма да пропускаме! Започваме от начало...

"Онази страст, която съм приспала ще я събудя пак за теб..."

Преди да кажа "Да"

Беше страхотно слънчево утро. Тя се събуди с усмивка и започна да си тананика сватбения марш, оставаше малко повече от месец до сватбата и вълнението растеше всеки ден. Днес трябваше да уточни някои подробности по сватбеното тържество и да отиде на проба за роклята. Стана от леглото и минавайки покрай огледалото се спря и се загледа. Беше млада, красива, лъчезарна, развълнувана... с разрошени къдрици и усмихващи се очи... Сети се за прекрасната нощ, която бяха изживели...

Той беше това, което винаги бе искала, грижовен, обичащ, с успешна кариера и много мечти. Бяха заедно от три години и миналата Коледа и беше предложил брак, а сега оставаше месец до този дългоочакван ден. Връзката им беше хубава, спокойна, без драми, той винаги знаеше как да я накара да се чувства щастлива. Но въпреки, че всичко изглеждаше идеално, тя усети как корема и се свива щом си представи момента, в който изрича заветното "Да". Страхуваше ли се? От какво? Защо? Какво я караше да изпитва това странно чувство, което дори на знаеше как да нарече? Все пак сватбата е най-вълшебният ден в живота, би трябвало да изпитва само прекрасни емоции нали? Не се съмняваше в избора си, но сякаш имаше страхове за бъдещето... "Ами ако нещо се обърка? Дали ще бъда добра съпруга? Дали ще мога цял живот да му бъда вярна? Дали той ще ми е верен? А децата? Дали ще бъда добра майка, ами той грижовен баща? Ще ми помага ли? А какво ще стане с кариерата ми? А парите? Ако започнат да не ни стигат? Дали ще успеем?" Толкова въпроси, на които въпреки разговорите с него и с своите близки тя не знаеше точният отговор? Страхът от неизвестното може би я караше да се чувства така. Ами ако сбърка, ако една сутрин се събуди и си каже: "Това до мен вече не е човека, който обичам!" Имаше нужда да поговори с някого? Но с кой? Майка и беше "влюбена" в Него, приятелките и завиждаха, че е намерила истинската любов, баща и беше горд с добрия избор, който дъщеря му беше направила. А Той я обичаше, и нямаше търпение да станат семейство. "Не! Няма да мисля за това, какви са тези съмнения, всичко ще бъде прекрасно!" Ще се справим, а и винаги можем да потърсим помощ, когато ни е трудно!" каза си тя, но онова странно чувство остана някъде в нея.

 Той шофираше, a по радиото пуснаха Stand by me, увеличи музиката и се потопи в мисли за нея... Обожаваше я, искаше да я направи щастлива, да и подари света. Но мислейки за това колко красива и нежна беше тя, винаги усещаше и един страх, че някой ден тя ще си тръгне, че може да се появи някой друг, който да и даде повече и тя да избере него... Ех, как му се искаше да знае какво ги очаква, как искаше живота му да се развие така, както го е планирал...
За него сватбата беше крачката, която трябва да направят за да затвърдят любовта си, да създадат семейството, в което да израснат децата им, но брака не даваше сигурност, той просто променяше името на връзката. Как можеше да бъде сигурен? И как да сподели с нея страховете си, та нали тя всеки ден му показваше, че го обича, защо се съмняваше? Дали да не поговори с някого? С кой? Всичките му приятели бяха женени, дори някои вече разведени и всички се оплакваха колко са се променили жените им след сватбата, как сексът след появата на децата изведнъж се превърнал в мираж и как бракът и семейният живот въобще не били това, което очаквали. А децата? Пълна лудница, толкова много задачи  и такава голяма отговорност, че вече нямали и минута време за по бира с приятели. Слушайки всичко това, той знаеше, че не биха разбрали неговите страхове, затова нямаше как да им говори за това. Всички от семейството се радваха, а майка му през ден му разказваше за сватбата си, и колко хубаво е да имаш семейство. Но нейното време е било друго, тогава обществото не е приемало толкова спокойно и нормално разводите и хората са давали всичко от себе си, за да запазят браковете си. А сега не беше така, ако нещо не ти хареса - развеждаш се и почваш отначало и така колкото си искаш, никой не те осъжда, никой не те пита защо? Просто това е нещо нормално. Оказва се, че бракът не е лесна работа, и само любов не стига, за да бъде той успешен... Може би е добре някой да ти даде няколко съвета за това как да приемеш промените които идват, защото в училище никой не те учи как да бъдеш пълноценен партньор, как да се грижиш за връзката, как да се справяш с проблемите, как да задаваш въпросите, които се страхуваш да зададеш, как да изразиш себе си без да нараниш другия, как да се научиш да споделяш живота си... Толкова много "Как?". Трябваше да разобличат всички страхове, за да бъдат успешни и да имат хубав брак, да се научат, защото е лесно да се обича, но понякога е трудно да разбираме другия...
Имаха нужда от предбрачна консултация. А вие?

За бурите вътре в нас...

Стоях на дивана с компютър в скута и четях. Точно в този момент оранжевият гербер във вазата до мен бавно се свлече и нищо не остана от красивата му осанка от преди малко. Гледах го, гледах как пада и през главата ми минаха толкова много мисли, сякаш исках да си направя бърза равносметка преди да е паднал. Заболя ме, все едно нещо в мен умря...

 Пак го поглеждам, а той стои там красив, но пречупен на две, с наведена глава и красива оранжева панделка. Мисля си, и ние сме като гербери - крехки, уж сме изправени и гордо държим глава, сложили красивите „панделки”, а всъщност сме толкова уязвими, и най-малкия полъх на вятъра може да ни убие.  Душите ни са крехки, не могат да се справят с трудностите, не могат да понесат да не бъдат обични, харесвани, оценени. Искаме да сме силни , да сме смели, да се справяме, да не показваме че сме пълни със съмнения. Но може би в това се крие силата – да превъзмогнеш несигурността, страховете,  и съмненията, да не спираш да държиш душата и тялото „изправени”.  Тези дни съм доста развълнувана и може би заради това, един гербер отключи цяла лавина от чувства…  Чувствам се като вълна, която се блъска между скалите, имам сила, усещам я, но съм затворена. Затворена в собствените си окови. И се боря да намеря пролука, пукнатина в скалата, някъде от където да се излея да освободя силата си и да тръгна към брега, който ще докосвам свободна. И това блъскане ме побърква, кара ме да минавам през всичките си „аз”, за да намеря пътя. Заливат ме безброй въпроси, искам да знам какво ме очаква, на колко дни съм от моето освобождаване, дали е близо, кога ще мога да изразя себе си, да покажа че съм се освободила от онова гадно и смазващо чувство и вече съм – силна, непоколебима, изпълнена с енергия.  Какво ме очаква, кога и къде? Усещам, че нещо ще се случи, но не мога да зная кога. Дали е скоро? Замислям се, дали пък да не отида при някоя врачка и не я попитам какво ме очаква? Отказвам се! Така правят отчаяните хора, а аз не искам да бъда като тях! Та аз го усещам толкова силно с цялата си същност, че не нужно някой друг да поглежда в живота ми, за да ми каже какво ме очаква. Аз знам! Всичко зависи от мен! И всъщност осъзнавам, че не съм отчаяна, а развълнувана, просто се подготвям, притаила дъх за голямата промяна. Вълната ще се блъска, докато бъде готова и накрая ще се издигне, ще прескочи всички прегради и ще се разлее… щастлива, доволна и устремена. Такава е душата ми, непримирима изпълнена с вяра и доверяваща се на инстинкта си за успех…

Значи не съм като гербера, а колко много неща ми минаха през главата само заради него. Поглеждам го, дали да го хвърля? Той се е предал, защото такава е неговата природа, но ние сме други, дори и да наведем глава после можем пак да се изправим, имаме избор, как да живеем живота си. Как да приемаме света, всичко е избор, а най-важното е да избираме това, което наистина искаме, а не това което трябва... само тогава ще живеем истински. Да избираме да бъдем щастливи може би е най-трудния избор. Звучи лесно и всеки ни го повтаря, но как? Как се избира щастието, когато винаги има от какво да сме недоволни, какво да ни наранява и нещо, което ни пречи да бъдем щастливи….  Нещо вътре в нас, другото ни аз, не това нашето си, а онова, което другите са изградили в нас. Онова, което само повтаря – "Не трябва!", "Не мога!", "Не е редно!", "Не е за мен", "Трудно ми е!",  или пък "Трябва!", "Длъжен си!", "Ти си виновен…"  Точно то ни пречи да бъдем щастливи и не знам дали има начин да се отървем от него след като то ни е предадено от нашите родители и сигурно и ние ще го предадем на децата си. Как, как да променим това? Как да оставим душите си свободно да избират, а може би този избор ще отнеме правото на някой друг да направи своя? Затова ли сме сложени в рамки? За да не нараняваме другите сме приели доброволно - да нараняваме себе си? - Няма отговор, има много книги, но отговор няма… И да има той е невъзможен за осъществяване от тези, които нямат смелост да напуснат рамката.

И пак се връщам на гербера, който е виновникът за това душевно разсъждение.  Какво се случи с него? Докато аз си пишех, синът ми, който е на три години се прибра от разходка и започна да си играе до мен. Изведнъж той забеляза гербера и веднага отиде до него, качи се на малката маса, на която освен вазата, в която беше гербера имаше и бутилка от минерална вода. Той бързо грабна цветето и го премести от вазата в бутилката, но то пак клюмна,  тогава той го хвана и се опита да ги изправи, веднъж, втори, трети път, но цветето падаше…  Погали го, после го целуна, но нямаше промяна, тогава той ме погледна с въпрос в очите…  Бях удивена от неговата реакция, как с чистата си свободна, детска душа се опита да спаси гербера, да му помогне, да го „изправи”. Тогава му обясних, че повече няма какво да направим, за да го накараме да бъде като преди, защото той никога повече няма да може да се изправи отново.

Ние за щастие можем, и за щастие никога повече няма да бъдем като преди… 

Раздялата... как сърцето пусна болката...

Тя седеше в леглото свила колене и гледаше дъжда през прозореца. Беше изтощена. Очите и бяха зачервени от плач, а по лицето и се стичаха черни вадички грим. Вече нямаше сили - да мисли, да чувства, да вика, да плаче... беше изпразнила всичко и сега беше в несвяст. Спокойна, беше спокойна, най-трудното беше свършило, бурята бе преминала... Последните няколко дни бяха минали ужасно...
Той не дойде на уговорената им среща. Не си вдигна телефона, въпреки, че тя звъня няколко пъти. После изпрати съобщение: "Всичко свърши! Съжалявам!". Тя пусна телефона така  все едно бе изгорил ръката и... Но всъщност сърцето изгаряше, биеше като лудо, искаше да изскочи от тялото и да избяга от болката, която го заливаше... Първо дойде гневът - задушаващ, толкова силен, изригна като вулкан и помете всички други чувства...Крещеше, плачеше, тичаше насам натам и събаряше всичко по пътя си, после спря, не дишаше, чуваше как бие сърцето и... в този миг искаше да е пред него...  да го погледне в очите и да му се изсмее, да го нарани с думи, да го унижи, да му каже, че е жалък страхливец, малко човече, неспособно да обича истински! Мразеше го, мразеше себе заради това, което му беше дала, заради всеки прекрасен миг, който му бе подарила... Глупачка! Пак се беше излъгала... Защо? Защо попадаше на мъже, които я изоставяха? Къде беше сродната и душа? Имаше ли такава? ... Пак същите въпроси, пак същите сълзи, пак същата вина и тази болка... непоносима! Нееееее, не можеше да повярва, че отново започва отначало... Беше изморена... Три дни плака, крещя  и се влачи из апартамента, като ранено животно, което от болка не може да си намери място... Искаше да говори, искаше да мълчи, искаше да излее някъде сърцето си, да го освободи, да го пречисти...  Сега се усмихна, сякаш видя пред себе си онова малко момиченце, което живееше вътре в нея, сякаш го чу да казва нежно: "Аз вярвам в любовта, а ти?

Дъждът беше спрял, тя се изправи съвсем бавно, обърна се и тръгна към банята. Пусна душа и застана пред огледалото. Беше хубава, въпреки размазания грим, под него вече се подаваше новото лице, онова възроденото след болката... онова на малкото момиче, което още вярва в любовта. Съблече се и влезе под душа...
Слънцето вече надничаше между облаците. Погледна го, усети топлината му, беше прекрасно... Надеждата пак изгряваше! След като беше направила грандиозно изпращане на болката отдавайки и нужното внимание вече беше готова да я пусне да си тръгне... "Довиждане" каза тя гледайки в огледалото, "Готова съм да продължа напред".  Оправи косата си, гримира се, облече една от любимите си рокли, която той и беше подарил, "В твоя чест"- каза тя и се усмихна. Погледана в огледалото - беше нова, чисто нова като порцеланова кукла - прекрасна, нежна, женствена... Никой не можеше да види какво се беше случило, никой не би повярвал как е крещяла, обезумяла от болка... Тя вече беше умирала толкова пъти, че сърцето и знаеше да се възстановява, и въпреки, че се страхуваше да не го счупят отново, беше готова да поеме още щастие, болка,  още от всичко, което и беше подготвил живота...

Покана

Здравейте!

Искам да ви представя моята нова страница във Facebook.
От известно време я подготвям, и тъй като днес е специален ден, реших именно сега да я пусна. Някои от вас знаят, че се изявявам като семеен консултант, но тъй като съм още в началото на този път, имам нужда от вашата подкрепа. Тези от вас, които са прочели статията ми - "За отчаянието на една майка, която откри себе си" може би са разбрали колко време се лутах, за да разбера какво наистина искам, а то е било до мен, пред мен, във мен, правила съм го толкова пъти, но никога "наистина".
Е, мисля, че подготовката мина и сега е време да опитам наистина. Поставих началото на един път, който знам, че ще вървя с желание, любов и вяра в себе си. И дори да имам трудности не бих се отказала, защото искам точно това и знам, че го мога! Всеки от нас има в живота си моменти, в които усеща, че е дошло времето на нещо ново, на промяна, времето, в което най-после си чул онова гласче вътре в теб, което ти казва какво наистина искаш и решаваш да го послушаш, без да се страхуваш, без да се съмняваш! Вдъхновена от една приятелка, която наскоро направи същото, и аз ще превърна това, за което толкова учих, и което обичам да правя в моя професия.
Каня всички да се присъедините и заедно да развием и оживим тази страница!

Благодаря!

За отровната родителска любов...

Историята, която ще ви разкажа, ме провокира да напиша тази статия. Преди няколко дни разговарях с една възрастна жена и тя ми разказа за живота си. Поглеждайки назад от позицията, в която се намира, тя ми каза, че една от големите грешки в живота и е това, че не е могла да се "раздели" от родното си семейство и така цял живот не е взимала сама решения, а винаги се е допитвала до майка си. И сега, когато майка и вече я няма тя осъзнава и със съжаление казва, че е искала да изживее живота си по съвсем друг начин. Ето и историята:
Живяла в семейство, което и е дало любов, усещала подкрепата на родителите си, но и постоянната намеса на майка си във всяка важна стъпка от нейния живот. Така дошло времето, в което тя се омъжила и се отделила от родителите си, но въпреки това при всяка трудност или проблем, тя търсела за помощ майка си. Никой, никога не я е оставил сама да решава нещо в живота си. И така след няколко години брак, и едно прекрасно дете, младото момиче се развело, защото според майка и това не бил подходящия за нея мъж. А всъщност проблемите не били толкова страшни, но тогава момичето страхувайки се да не сгреши,  решило вместо да се погрижи за своя брак, да се откаже и да се върне при майка си. Същевременно бащата починал и двете заживели заедно. И така цял живот момичето прекарало сама, без мъж до себе си, без истинска любов и с безброй въпроси, на които чак сега открива отговор - тя не е живяла живота си както иска, а както са я съветвали, че е най-добре за нея. Сега съжалява, и въпреки, че отстрани е изглеждала силна и независима самотна майка, тя през цялото време е искала да бъде просто жена, обгрижвана от своя съпруг. Тази история ме трогна и ме накара да се замисля как може понякога родителите в желанието си децата им да получат най-доброто, да ги обричат да живеят живот, който не искат. Сега ми се иска да разгледам нещата от двете страни.

         Аз също съм дъщеря и за щастие съм се родила в семейство, в което съм получила любов и подкрепа. Но аз имах късмета да се отделя от моето родно семейство още на 18 години. Имах своите трудни моменти, но се научих сама да взимам решенията, търсех подкрепата и утехата при родителите, но не им позволявах да ми дават решения, защото тези решения са добри за мен, но пречупени през родителската призма, което не значи, че са това,  което аз искам. Така пораснах, научих се да решавам сама, а те се научиха да приемат моите решения дори понякога да не бяха съгласни с тях. За което им благодаря! Сега вече имам мое семейство и въпреки, че много обичам родителите си, новото ми семейсво е най-важно за мен. Родителите ми са моя гръб, а семейството ми е моето бъдеще. Имам своите трудни моменти, но не бягам, не се отказвам и не търся отговорите от родителите, там търся подкрепата, от която имам нужда за да поема посоката, която аз съм избрала. Но това можеше и да не се случи, ако моята майка не се беше оттеглила доброволно и не бе заела ролята на наблюдател, а не на съветник! Благодаря ти, мамо!
Затова момичета, ако откриете себе си тук, бих ви казала: Обичайте много своите родители, но не им позволявайте да контролират живота ви. Също така не им позволявайте от ролята на родители да минат в ролята на деца и в един момент вие да се чувствате длъжни да се грижите за тях и да пренебрегвате своите семейства (изключвам случаите, в които те наистина физически не могат да се грижат за себе си). Те са големи хора, родители, щом са ви отгледали значи могат да гледат и себе си.
Взимайте сами решенията и не пренебрегвайте собствените си желания, смятайки ги за неправилни. Това е вашия живот, живейте го така както ви се иска и, ако може на известна дистанция. Покажете им благодарност, но ги накарайте да разберат, че сте достатъчно големи и се справяте чудесно и сами.
          Какво се случва с родителите? Освен дъщеря, аз вече съм и майка и от сега се притеснявам, дали няма да се опитвам да контролирам живота на детето си и да искам от него да живее по моя начин, защото според мен това е най-доброто. Статистиката сочи, че процентът на този тип майки е по висок, когато те по някаква причина са останали без партньор и са се вкопчили още по-силно в децата си.Но има и много семейства, които го правят и това оказва пагубно влияние на децата им и на техните нови семейства.  За тях бих казала, че в един момент вашите добри съвети може да се обърнат срещу вас и вашата любов да се превърне в бреме за вашите деца. Вие си имате ваш живот, живейте го, правете нещата, които не сте могли да направите, когато сте били активни родители и грижите за децата са отнемали цялото ви време. Сега времето е ваше, отдайте се на всички онези прекрасни неща, които са ви липсвали и оставете децата си да живеят живота си.  Освободете ги! Оставете ги да бъдат родители, насърчавайте ги, подкрепяйте ги, за да се чувстват уверени. И най-важното освободете се от мисълта, че вие знаете кое е най-добро за тях. Те знаят, ако не знаят с времето и опита, който имат ще го разберат! И ще ви бъдат много благодарни, че сте ги оставили да живеят, по начина, по който искат!

За красивите жени, които не носят "S" размер!

Днес ще пиша за проблем, за който ми трябваха повече от две години да преодолея и накрая не ми се получи по начина, по който исках, затова реших да го погледна от друг ъгъл и да го преодолея по друг начин. Всяка от нас жените иска да бъде красива, харесвана и желана. Голяма част от нас се подлагат на много мъчителни диети, упражнения и процедури, за да постигнат желания резултат и това е похвално. Но има една друга част от жените в това число слагам и себе си, които въпреки положените усилия (може би по-упоритите от нас, ще кажат, че са недостатъчни тези усилия и трябват много повече) не успяват да постигнат желаните резултати и това ги кара да загубят увереност, самочувствие и да понижат
доста самооценката си. Какво се случи с мен? Родих, натрупах 10 излишни килограма и след като направих доста опити да ги сваля, но не успях. Започнах да изпадам в депресия. Имах доста фактори, които засилваха това състояние - липсата на достатъчно социални контакти, откъсването от работа, липсата на удовлетвореност, невъзможността да правя неща, които ми се искаше да правя, всичко това, всички тези емоционални липси аз запълвах, като готвех разни вкусотии и си хапвах. Не мога да кажа, че съм преяждала, но много пъти се хващах да ям, когато се намирам под напрежение, изнервена или разтревожена, а не защото съм наистина гладна. Трябваха ми повече от две години, за да си призная, че нямам достатъчно воля, за да се преборя с моите излишни килограми и винаги си намирах оправдания, за да не се чувствам виновна за неуспехите. Но въпреки това моя свръх Аз продължаваше да не ме харесва и аз не спирах с опитите, знаейки, че едва ли ще бъдат увенчани с успех. Е, искам да кажа: Изморих се! Изморих се да искам от себе си неща, на които не съм способна, изморих се да искам да бъда като преди, изморих се да бъда тъжна, когато видя майка с безупречно тяло! Защо? Защо обществото още от детството ни втълпява, че ако не бъдем слаби, никой няма да ни харесва, защо дори на леко закръглените жени им викат "дебеланки", каква е тази безумна мода да бъдем "S"-размер и щастливи ли са всички, които са този размер?  Тогава започнах да наблюдавам, момичетата, които бяха слаби, как се чувстваха, бяха ли щастливи, имаха ли всичко, което искат? Започнах да питам, какво им липсва, за какво мечтаят, какво ги тормози?
Всички отговори бяха горе долу в една посока - те искаха да бъдат харесвани, също толкова колкото исках и аз, въпреки, че нямаха 10 излишни килограма, те също като мен се съмняваха в красотата си без да има видима причина за това. Искаха да бъдат обичани, да имат мъж, на който да могат да се опрат, да имат сигурност, да имат деца, семейство, успешна кариера... Заключението: "Имах всичко с изключение на перфектното тяло, и в крайна сметка не бях единствената "дебела" на света!" Е, време беше за промяна, но този път на душата, а не на тялото. Казах си- "какво значение има перфектното тяло, ако и с него пак може да се чувстваш нещастен, самотен и недоволен от живота?" Аз съм щастлива с това, което имам, без значение излишните килограми. Благодарение на тях започнах да търся отговори на въпроси, които преди не бих си задала, защото благодарение на тях, направих списък с хубавите неща, които имам въпреки тях, и този списък не беше никак малък. Защото благодарение на тях аз намерих качества в себе си за, които не предполагах, че притежавам, защото започнах да гледам на красотата пречупена през щастието и любовта, а не през физическия и образ. Някои може би ще кажат: "Тази сега като не може да отслабне и започва да философства, и да залъгва себе си, че да си с хубаво тяло не е важно" и може би ще бъдат прави! Не знам къде е истината, но ми се иска да имаме малко повече самочувствие, да не се притесняваме от телата си, но и да не бъдем съвсем безотговорни към тях, да се обичаме, без значение, че не сме перфектни. Да търсим други качества, с които да бъдем ценни и различни, да покажем друга страна от себе си, заради, която да бъдем харесвани и обичани. И най-важното да се харесваме, ама наистина, да сме в хармония със себе си, да се усмихваме, да бъдем очарователни! Момичета, красиви сме, когато го усещаме със сърцето, а не когато го виждаме в огледалото, когато очите ни блестят и показват на света, че сме едни обичащи се и приели себе си жени!

Любовно обяснение

Това писмо пристигна късно снощи, моят любим реши да ми припомни, какво сме си обещали, защото понякога живота ни променя и ние имаме нужда да се преоткрием отново, с онова вълнение, с което сме писали тези писма... Публикувам моето, което е от октомври 2007, една година след като започна всичко... В писмото пиша за миналото, за да кажа от какво и заради какво си тръгвам в любовта...

"....Чудя се от къде да започна и какво да кажа... Имах друга любов, мислех, че е истинската, мислих си, че всичко ще е много хубаво... гледах света през розови очила... Всички около мен ми казваха, че това не е човека за мен, защото виждаха колко сме различни, колко обичаща бях аз и колко безразличен беше той, много страдах от това разминаване. Имали сме нашите хубави моменти, но с времето нещата се промениха... Особено след като заживяхме заедно, той спря да се интересува от мен беше толкова погълнат от неговите си задачи че не ме забелязваше. Имаше жена, която се грижеше за него, готвеше му, чистеше, переше, винаги всичко си беше на мястото... Аз просто станах като част от пейзажа едно допълнение към неговия свят. Спря да ме целува, ако аз се опитвах да го целуна ми казваше да не се лигавя било глупаво, спря да пита как съм... Превърнах се в слугиня, а не в любима... не ми тежеше това което правех, а това, че никой не казваше едно „благодаря, че правиш това за мен...” Станах раздразнителна, не се понасях, заяждах се, само и само да получа неговото внимание и започвахме да се караме... До такава степен този човек ми бе повлиял, че станах друг човек. Плачех или пък излизах и се прибирах късно за да не ми се налага да общувам с него. Така след поредния скандал си събрах нещата и си тръгнах. Той дори не си направи труда да ми каже "Довиждане". Беше сигурен, че ще се върна, че не мога да се справя сама и пак ще имам нужда от него. Е, справих се и без него, чувствах се много по-спокойна. Не се виждахме няколко месеца, а когато го видях след това, разбрах, че за мен всичко е свършило, този човек не беше вече любовта. Нямаше го онова чувство, нямаше нищо. Можех да му бъда приятел, но нямаше смисъл. Просто ми беше жал за него. Разбрах, че без него не свършва света. Това е история, която не е имала бъдеще. Просто бяхме различни имахме различни нужди, темперамент, емоция!

Не знам как се случи, но ти се появи, когато не търсех любовта, исках да се възстановя... Да съм готова да отворя сърцето си... и ти ме накара да повярвам в любовта, не очаквах нищо от теб, а сега те обичам толкова много... Спомняш ли си как започна всичко, без обещания, без нищо, просто, за да ни е хубаво.... Не искахме много един от друг, не се намесвахме в живота на другия.... Бяхме свободни... и мисля, че точно тази свобода ни сближи... Обичахме така, без да губим свободата си. Оставих те сам да решиш какво искаш и ако искаш мен, сам да дойдеш, а не да те моля... Обичам те много отдавна, но просто играх по твоите правила... Нали така искаше ти... Да сме свободни да имаме отворена връзка... Да, сега мога да кажа, че искам да бъда до теб... да се будя до теб... да съм част от твоя живот...  Да, искам всички онези неща, които карат сърцето ми да бие лудо, когато се случват... усмивката ти... или начина, по който ме гледаш когато казваш "обичам те". Имам толкова много неща, които са ми достатъчни да те обичам... Знам, че не сме идеални и всеки има своите недостатъци... Но, ако усещаш, че с мен ти е хубаво, ако мислиш, че можеш да ме приемеш такава каквато съм, ако мислиш, че е по-добре да те ядосвам понякога, отколкото да ме няма до теб ... Ако знаеш, че понякога ще е трудно, но все пак би опитал, ако вярваш, че мога да бъда майка на деца ти, просто ми го кажи и аз ще бъда до теб и ще те обичам..."

Припомнете си вашето начало, или се осмелете да разкриете чувствата си и сътворете вашата история!

Когато не разбираме другия...

Тя погледна часовника на компютъра и видя, че отдавна е минало полунощ, бързо го изключи и се приготви да си легне. Той вече спеше, поне така изглеждаше. Тази вечер тя го беше пренебрегнала, не го посрещна както обикновено, не го попита как е минал деня му, не му сервира вечерята. Беше излязла от ролята си на домакиня и се беше захласнала с нови занимания.  Остави го сам да се погрижи за всичко, което обикновено правеше тя. Той дори не вечеря, беше се разсърдил, не беше свикнал да бъде пренебрегнат, беше ядосан може би...

Тя бавно се мушна в леглото, но там не беше спокойно, усещаше дишането му, усещаше, че той не спи, усещаше обидата му и това я караше да се чувства много неприятно . Изпиваше вина, а трябваше ли? Беше късно, за да говорят, а и тя знаеше, че сега обидата ще говори вместо него и този разговор няма да стигне доникъде, затова реши да замълчи, да изчака утрото. Опита се да заспи, но не и се получаваше, чувстваше се толкова виновна и също толкова обидена, колкото се чувстваше и той. Замисли се как хората свикват с рутината, и когато някой от двамата се променя, те не се съгласяват с това, напротив – не разбират, а по скоро са склонни да обвиняват, да се чувстват жертви, неразбрани, обидени от поведението на другия. Такива сме ние хората, действаме по първичния начин и отхвърляме промяната, нападаме търсейки в това най-добрата защита... Дали  и тя не правеше така, когато се чувстваше застрашена? Сигурно!Колко трудно беше да разбираш и обичаш всеки ден, и най-вече да се променяш с любовта. Изискваше се огромно търпение, което понякога не ни се отдаваше, тогава изкарвахме страховете ни от неизвестното и показвахме слабост, като влизахме в ролята на жертвата и по този начин карахме другия да изпитва вина. А всъщност не се беше случило нищо кой знае какво. Просто не беше лесно да позволим на другия да промени нещо в живота си, страхувайки се от това какво би се случило след това.

 Знаеше, че ще и бъде трудно в любовта, но въпреки това не би се отказала от нея, беше осъзнала най-важното, че ако не можем да се променяме заедно, в един момент на единият, ще му писне и ще си тръгне от тази връзка.
Тя се размърда в леглото, изпита нужда да го докосне, да му покаже, че съжалява, да каже извинявай, да се опита да стопи гнева, който не му позволяваше да заспи, но той я отхвърли, не беше готов да я разбере, не и тази вечер, може би сутринта… Тогава все пак тя реши да каже, че съжалява, но той не отговори...
"Всеки има право да бъде обиден"-помисли си тя, все пак е човешко да реагираме така, но е много важно да умеем да върнем баланса обратно.  Винаги в една връзка има две роли, и за да е тя хармонична те трябва да се менят. Всеки един от партньорите трябва да може да играе и двете роли, трябва да може както да се сърди и да бъде жертва, така и да разбира и да бъде умиротворител, иначе всичко ще свърши. Много хора живеят с идеята, че когато другият прави нещо, което на тях не им харесва това значи веднага да си тръгнат, вместо да се опитат да изгладят нещата, да разберат другия, да кажат как се чувстват и заедно да намерят решение. Най-голямата заблуда на повечето двойки, които се разделят е, че си тръгват с идеята, че разделяйки се с този човек ще намерят подходящия. Но защо не се замислим, че проблема не е само в човека, а и в нас самите, че рано или късно и в следващия ще открием неща заради, които да си тръгнем, и до кога така? Ами децата? Замисляме ли се, дали им е приятно да започват всичко отначало, да се опитват да ни разбират, защото са длъжни да го направят, без значение, че нямат никакъв житейски опит за да го сторят, а ние големите и умни хора не  полагаме нито едно усилие да разберем партньора, да му дадем време, да го помолим заедно да се справим, да позволим на онзи пламък, който ни е събрал, да ни сближи отново... Вместо това се поддаваме на тези глупави недоразумения и инат, които могат да съсипят едно иначе прекрасно семейство. Най-лесно е да избягаш, без да се бориш, без да се опиташ да разбереш поведението на другия, без да се опиташ да си спомниш, в кого си се влюбил и без да осъзнаеш, че този човек може би се е променил именно защото е с теб, че той не е онзи, който е бил в началото и ти си една от причините за неговата промяна. Ние  порастваме, променяме се, и ако не го правим заедно, ако не приемаме промяната в другия, как да очакваме той да приеме нашата. „Ах, тези мисли, които не ми дават да заспя”-помисли си тя, но може би благодарение на тях, на нея и стана по лесно да го разбере, да не му се разсърди на свой ред и да задълбочат нещата. Не, не би си го позволила, та тя го обичаше и усещаше любовта му, дори в това, че се сърдеше усещаше любов, онази детската,  на детето което се сърди, че не е център на внимание, че някой го е пренебрегнал…
„Всички сме едни големи деца”-помисли си тя, но само порасналите могат да погледнат  през очите на другия, да се опитат да разберат.  Толкова е трудно понякога…  особено в нощи като тази, когато обидата се е наместила между нас и не ни позволява да бъдем близки, да простим, да заспим…

Защо всъщност бързаме?!

Събудих се и бързо станах от леглото, нямах време, бързах за някъде... За къде, за какво и защо все не ми стигаше времето? Тогава се замислих, защо бързаме да изживеем живота си, защо искаме да свършим всичко днес, да имаме всичко днес, а дали щом толкова бързаме се замисляме, че всъщност бързаме към финала, а на никой не му се иска живота да свършва...За пръв път се замислих, че ако живея така бързо ще изживея най прекрасното от живота си и после? В какво се превръщаме - спим бързо, храним се бързо, правим бърз секс, обичаме бързо, работим бързо и накрая не сме доволни, винаги уморени, и сърдити на нещо... Аз искам да живея бавно, искам да имам много време за да изживея всичко, да му се порадвам, да го оценя. До сега живях бързо, бързо бях дете, бързо исках да се изуча, бързо исках да получа всичко. Сега искам да не бързам, да обичам бавно, да се радвам бавно, да успявам бавно, да остарявам бавно. Какво се случва, когато обичаме бързо - идват само бързи любови в живота ни, изгарят ни, ограбват ни, взимат бързо, каквото могат, бързо свършват и бързо си тръгват, а ние бързаме да намерим следваща и така се повтаря...

А, ако обичаме бавно щяхме да се насладим на всеки миг, щяхме да имаме време, в което да  дадем и да получим повече, щяхме да имаме време, да приемем, да разберем, да говорим за чувствата си, да заредим душите си, а не само да ги ограбваме. Щяхме да позволим на любовта да ни променя, а не да ни убива. Сега искам да получавам всичко, но когато трябва, не искам нищо веднага, ще си оставям по малко за утре... Защо да имам всичко днес, за да не ми остане нищо за утре ли? Днес ще направя каквото мога, а утре, ако ми е харесало ще го повторя и така докато усещам, че мога. Искам да имам много дни, много изгреви и много залези, а между тях много прекрасни мигове на любов, красота, щастие, радост, дори сълзите си искам, да ги изплача бавно! Хората казват: Живей докато си млад, а след това? Ще спра да живея, да мечтая, да искам? Дори и да не спра, защо да изхабявам себе си и да взимам големи дози, като мога бавно да получавам същото и да му се наслаждавам по дълго. Пропускаме детството, за да бързаме да станем на 18, после изживяваме младостта толкова бързо, че на 30 вече сме направили всичко и няма за какво да мечтаем. Може би тогава трябва да започваме да живеем истински, бавно! И ако нещо все още ни липсва да се замислим дали не сме го подминали в бързината. Да се върнем обратно, да му дадем време, за да се случи, да дойде и да го изживеем без да бързаме, без да го искаме веднага. Защо да копнеем за нещо, което може да ни се случи още утре, трябва само да го почакаме! Защо, когато загубим някой или нещо, искаме бързо да изживеем болката? Как ще се сбогуваме, как ще се освободим, ако не си позволим да страдаме, как ще продължим напред, ако затворим болката вътре в нас, вместо да я изживеем. Как да обичаме като не позволяваме на любовта да се развие, искаме я готова, сега! Дори да се радваме не можем, потискаме радостта и щастието, от страх да не ги изгубим и точно тогава ги губим, и вместо да ги изживеем, ги скриваме някъде вътре в нас, превръщаме ги от реалност в копнеж...  Пренавити сме като пружинки и вместо бавно и спокойно да се движим напред, ние скачаме бързо и бързо падаме обратно. Така сме винаги недоволни, днес сме на върха, а утре на дъното искащи, неудовлетворени и все бързащи. Оставете си нещо за утре, но не отлагайте днес, просто удължавайте прекрасните мигове, съхранете ги възможно най-дълго и научавайте по нещо всеки ден... Аз от днес ще живея по-бавно, ще обичам по-бавно, ще искам по-бавно, ще се храня по-бавно, ще спя по-бавно и ще се радвам повече на всичко, което имам!  А вие?