Днес ще ви разкажа една история, защото обичам да
провокирам и вдъхновявам... Дори само
един от всички, които ще я прочетат, да
бъде докоснат от думите ми, е достатъчна причина да я споделя с вас...
Обичам да слушам, когато не ми говорят. Мълчанието понякога говори много, уча се да бъда мълчалива и да слушам себе си повече. И това "слушане" ме промени...
Осъзнах, че си позволявам да живея като онази Неви, която винаги е била в мен и е напирала да излезе, но, на която не и е било позволено. Не знам какво или кой, е катализаторът на тази промяна, но ми харесва, колкото и трудна да е понякога тя. И знаете ли какво, май наистина съм се променила. Как го разбрах? Усетих го по реакциите на хората около мен. Мъжът ми си иска старата ”Неви”, защото тя била по-добра, майка ми пък е изненадана, свекърва ми обидена, сестра ми вдъхновена, а сина ми постоянно ми казва „Обичам те, лоша Неви”… В началото се бунтувах, казвах, че не е вярно, че аз съм си същата, докато накрая не осъзнах, че съм отворила онази врата, зад която се крие онази част от мен, която дори не си признавах, че съществува… И знаете ли какво, тази нова АЗ страшно ми харесва, не защото прави нови неща, а защото реагира на света по нов начин. Позволява си понякога да е ядосана, да крещи, понякога да мрази, понякога да се инати, да се гневи, да плаче, да се моли, да страда… и това не я прави по-лоша от преди… Или трябва да скрием тази част от себе си, да я затворим някъде и да бъдем винаги ”готини”?
И, за да обясня по-добре какво се случи с мен ще ви разкажа една история, която измислих за сина ми, който всяка вечер преди да заспи иска да му разказвам история…
Обичам да слушам, когато не ми говорят. Мълчанието понякога говори много, уча се да бъда мълчалива и да слушам себе си повече. И това "слушане" ме промени...
Осъзнах, че си позволявам да живея като онази Неви, която винаги е била в мен и е напирала да излезе, но, на която не и е било позволено. Не знам какво или кой, е катализаторът на тази промяна, но ми харесва, колкото и трудна да е понякога тя. И знаете ли какво, май наистина съм се променила. Как го разбрах? Усетих го по реакциите на хората около мен. Мъжът ми си иска старата ”Неви”, защото тя била по-добра, майка ми пък е изненадана, свекърва ми обидена, сестра ми вдъхновена, а сина ми постоянно ми казва „Обичам те, лоша Неви”… В началото се бунтувах, казвах, че не е вярно, че аз съм си същата, докато накрая не осъзнах, че съм отворила онази врата, зад която се крие онази част от мен, която дори не си признавах, че съществува… И знаете ли какво, тази нова АЗ страшно ми харесва, не защото прави нови неща, а защото реагира на света по нов начин. Позволява си понякога да е ядосана, да крещи, понякога да мрази, понякога да се инати, да се гневи, да плаче, да се моли, да страда… и това не я прави по-лоша от преди… Или трябва да скрием тази част от себе си, да я затворим някъде и да бъдем винаги ”готини”?
И, за да обясня по-добре какво се случи с мен ще ви разкажа една история, която измислих за сина ми, който всяка вечер преди да заспи иска да му разказвам история…
„Живяло някога, на една голяма царевица, едно малко и неуверено царевично зърно. То се намирало по средата на една от дългите й редици. Всички били наредени като войници, едно до друго, в идеални редици, всяко си имало място и не можело дори да помръдне, защото щяло да развали реда, и защото другите не биха му позволили… Така всички били част от една „съвършено” подредена царевица, живеели си уж удобно и спокойно на своето място, и никое (или почти никое) не обръщало внимание, че им е тясно и некомфортно понякога…
Но в един прекрасен ден се появил някой и със своята добра и нежна ръка, започнал да човърка и рони царевицата… Някои от зрънцата, онези, на които отдавна им било тясно, с радост се отронили от местата си, защото от дълго време жадували за тази промяна. Други обаче се притискали силно от страх, не знаели какво ги очаква, не вярвали, че това ще им донесе нови прекрасни изживявания… Но за тези, които събрали смелост да се отронят станало чудо - усетили свободата… Те пак живеели близо едно до друго, но всяко от тях можело да помръдне, да се обърне, да се намести, да скочи, да падне, да се приближи или да се отдалечи… да се погледне отстрани, да види по-добре другите… Малкото и неуверено зрънце усещало в себе си, че това не му било достатъчно, със сърцето си то знаело, че има и нещо друго, нещо повече… Така решило да тръгне да търси това „повече”...
И един ден след като минало през всякакви трудности и през най-силния огън, то се пукнало… Малкото, гладко и твърдо царевично зрънце вече не било същото… Имало си своя форма, не приличало на никое друго зрънце, не било най-красивото, нито най-грозното, най-умното или най-глупавото, най-силното или най-слабото, най-доброто или най-лошото, просто станало една хубава бяла пуканка! И било свободно! Намерило себе си под твърдата обвивка, разбрало това, което търсело… То вече знаело, че не е и не може да е като другите и, че няма друго същото като него, че не е различно, а просто е част от многообразието. И без значение какво е станало, то пак си оставало онова зрънце, но със свой собствен облик! Вече не можело да се върне обратно, а и не искало, и макар вече да знаело кое е, то не спряло да разглежда себе си, защото усещало, че може да открива по нещо ново и интересно всеки ден… Така малкото зрънце, се превърнало в бяла, красива пуканка и започнало да обича и харесва себе си и живота повече…”
Това е историята за пуканката. Някои ще я разберат, други не! Някои ще поискат да бъдат пуканки, други ще останат зрънца и всеки ще бъде щастлив, защото сам е избрал какъв да бъде…
А на онези, които ме обичат искам да кажа, че няма нищо
по-хубаво и по-трудно от това, да бъдеш себе си! Обичам ви!
