За теб!

Лежа в прекрасното ни  легло, наслаждавам се на начина, по който е прегърнало телата ни, приело ни е и вече сме част от него… До мен спи момчето,  което обичам, чувам го как диша, сърцето ми се пълни със щастие при всяко негово вдишване и с благодарност, при всяко издишане,  после започвам да дишам в неговия ритъм сгушена до него под топлото одеало…  Заслушвам се в музиката, която идва от другата стая, някакъв техно ритъм, който не разбирам, но после започвам да долавям един, втори, трети и всеки е различен, идват ритъм след ритъм, но старите не си тръгват, стават все повече и все по-хубаво , а уж е един и същ… тогава един мъжки глас запява на испански звучи страхотно…. Не разбирам за какво пее, но усещам чувството му, гласът е въздействащ и песента ме отвежда някъде… Красив плаж, много хора, слушат тази музика, танцуват, с телата си, със сърцата си, усмихват се, виждам щастието им, не могат да го скрият… И аз съм там и аз съм в този ритъм, и моето момче е  до мен… хваща ме за рака и знам колко му е хубаво… Щастлива съм… Танцуваме… После идва изгрева… изгарящ и безумно красив….

Лежим на пясъка… затварям очи и се заслушвам в шума на морето, а мъжът с красивия глас все още пее…  Хората също са там, но аз съм далеч, ние сме далеч… аз и той сме на нашата малка планета, едновременно  близо и далеч от света…  усещам как той ме гледа, за какво ли мисли в този момент…? Дали и неговото сърце бие с над 100 удара в минута, както прави моето? Докосва бузата ми… Обичам го!  Знам, че има мигове, в които нашето „Обичам те” говори вместо нас… в тишината. Връщам се обратно в леглото… Топло, меко, в къщи… Чудя се дали да се измъкна и да напиша всичко това или да остана …. Не издържам, искам да нарисувам това чувство с думи… Ставам, сядам в креслото с компютър в скута и пиша…  Колко красива може да е любовта…  Да стоиш и да гледаш твоето момче как спи, да се пренасяш с него на прекрасни места,  да мечтаеш неговите мечти,  а той твоите …  И въпреки ежедневието или дори, заради него имаме тези мигове, мигове в които знам, че не съжалявам за нито един ден, мигове в които благодаря, мигове, в които съм на нашата малка планета, на която крием любовта си чиста и истинска само за нас…. Сваляме маските, трием грима, плачем, смеем се,  страхуваме се, губим и печелим,  но с любов, тя е тук…  И сега аз я извадих на този лист, за да я видиш, защото понякога забравям да ти я покажа, мислейки си, че ти знаеш…  Обичам да заспивам след теб…   Казват, че когато мислиш за някой докато той спи, се появяваш в съня му…. Надявам се и аз да съм дошла в твоя, но за да съм сигурна, че ще усетиш как се чувствам ще ти оставя да прочетеш това...   Честит Рожден Ден,  Иво!

Усещане за изневяра...

Събудих се, а сърцето ми биеше като лудо… Сънувах изневярата… Беше толкова истинска, че се чудя колко съвършено е нашето подсъзнание, за да създаде картини, които не са се случвали и те да бъдат толкова реални, че душата да ги изживее. Чувах пулса си в ушите и се опитвах да се успокоя… Но изживяването беше толкова силно…  че не можех да се освободя от неприятното усещане. 

Болката от предателството, от унижението, от разбитото доверие, от разбитото сърце, от откраднатата близост, всички те се сляха и заплуваха в кръвта ми като отрова… Усещах как превземат тялото ми, а аз бавно умирам…  Не можех да говоря, исках да се свия и да се предпазя от това, което се надигаше в мен, исках да се изключа, но то беше по силно… виках, виках толкова силно онова глупаво „Защо?”, но отсреща ме гледаха други очи, пълни с любов и съжаление, но непознати, чужди, мътни… Знаех, че има противоотрова и, че ще преживея и това, но толкова много обичах, че не ми се искаше да се сбогувам с тази любов…  Крещях като луда, удрях, чупех, хапех, борех се като животно да върна назад това, да не съм го видяла, да не се е случило, исках стария си прекрасен свят, който нямаше как да бъде същия… Можем ли да простим? И как да изчистим кръвта си от тази отрова, как да забравим тази болка? А ще бъде ли любовта същата…? Сън, кошмар, който повиках в съзнанието си, кошмар, който закалява, той не убива, а дава сила… Увереност, че все още не си отровен… Само лош сън, но толкова истински, че да го нарисуваш, не, да го надраскаш, да вземеш химикала и да драскаш с всичка сила върху него, докато не го заличиш, докато не го скриеш от очите си… После е само петно, черно огромно петно, което винаги остава, дори да забравиш какво е имало под него, то е там… Любовта е най-силната казват, тя прощава всичко, забравя всичко, приема всичко… но дали след  „всичко” остава същата? Не! Не вярвам в тази любов, тя се променя вече не е онзи прекрасен копринен шал, който загръща с мекота, с нежност, с топлина, вече е скъсано парче плат с дълбоки следи от употреба, които колкото и да се опитваме да зашием, никога няма да се махнат… Ех, странни сме хората, сами сме сложили правилата, сами сме измислили любовта и моногамията, а после страдаме, боли ни и искаме да сме щастливи… А имаме ли право да бъдем егоисти, да искаме само щастието, и можем ли да се спасим от болката, не е ли тя начинът да разберем себе си, да се научим да приемаме живота, да научаваме урока и да продължаваме напред, търсейки онази любов, която обича толкова, че не би наранила, онази която би си тръгнала, но не би предала…  Нека първо обичаме себе си, и когато бъдем наранени спокойно да приемем болката  и да продължим напред…

Добро утро, мамо! Прегръщат ме две малки ръце… пак умирам, но този път от щастие…  Кошмарът свърши, а слънцето вече се усмихва през прозореца… С чаша горчиво кафе и очакване за нещо сладко и прекрасно, започвам деня…  Хубава неделя! 

Раздялата... как сърцето пусна болката...

Тя седеше в леглото свила колене и гледаше дъжда през прозореца. Беше изтощена. Очите и бяха зачервени от плач, а по лицето и се стичаха черни вадички грим. Вече нямаше сили - да мисли, да чувства, да вика, да плаче... беше изпразнила всичко и сега беше в несвяст. Спокойна, беше спокойна, най-трудното беше свършило, бурята бе преминала... Последните няколко дни бяха минали ужасно...
Той не дойде на уговорената им среща. Не си вдигна телефона, въпреки, че тя звъня няколко пъти. После изпрати съобщение: "Всичко свърши! Съжалявам!". Тя пусна телефона така  все едно бе изгорил ръката и... Но всъщност сърцето изгаряше, биеше като лудо, искаше да изскочи от тялото и да избяга от болката, която го заливаше... Първо дойде гневът - задушаващ, толкова силен, изригна като вулкан и помете всички други чувства...Крещеше, плачеше, тичаше насам натам и събаряше всичко по пътя си, после спря, не дишаше, чуваше как бие сърцето и... в този миг искаше да е пред него...  да го погледне в очите и да му се изсмее, да го нарани с думи, да го унижи, да му каже, че е жалък страхливец, малко човече, неспособно да обича истински! Мразеше го, мразеше себе заради това, което му беше дала, заради всеки прекрасен миг, който му бе подарила... Глупачка! Пак се беше излъгала... Защо? Защо попадаше на мъже, които я изоставяха? Къде беше сродната и душа? Имаше ли такава? ... Пак същите въпроси, пак същите сълзи, пак същата вина и тази болка... непоносима! Нееееее, не можеше да повярва, че отново започва отначало... Беше изморена... Три дни плака, крещя  и се влачи из апартамента, като ранено животно, което от болка не може да си намери място... Искаше да говори, искаше да мълчи, искаше да излее някъде сърцето си, да го освободи, да го пречисти...  Сега се усмихна, сякаш видя пред себе си онова малко момиченце, което живееше вътре в нея, сякаш го чу да казва нежно: "Аз вярвам в любовта, а ти?

Дъждът беше спрял, тя се изправи съвсем бавно, обърна се и тръгна към банята. Пусна душа и застана пред огледалото. Беше хубава, въпреки размазания грим, под него вече се подаваше новото лице, онова възроденото след болката... онова на малкото момиче, което още вярва в любовта. Съблече се и влезе под душа...
Слънцето вече надничаше между облаците. Погледна го, усети топлината му, беше прекрасно... Надеждата пак изгряваше! След като беше направила грандиозно изпращане на болката отдавайки и нужното внимание вече беше готова да я пусне да си тръгне... "Довиждане" каза тя гледайки в огледалото, "Готова съм да продължа напред".  Оправи косата си, гримира се, облече една от любимите си рокли, която той и беше подарил, "В твоя чест"- каза тя и се усмихна. Погледана в огледалото - беше нова, чисто нова като порцеланова кукла - прекрасна, нежна, женствена... Никой не можеше да види какво се беше случило, никой не би повярвал как е крещяла, обезумяла от болка... Тя вече беше умирала толкова пъти, че сърцето и знаеше да се възстановява, и въпреки, че се страхуваше да не го счупят отново, беше готова да поеме още щастие, болка,  още от всичко, което и беше подготвил живота...

За отровната родителска любов...

Историята, която ще ви разкажа, ме провокира да напиша тази статия. Преди няколко дни разговарях с една възрастна жена и тя ми разказа за живота си. Поглеждайки назад от позицията, в която се намира, тя ми каза, че една от големите грешки в живота и е това, че не е могла да се "раздели" от родното си семейство и така цял живот не е взимала сама решения, а винаги се е допитвала до майка си. И сега, когато майка и вече я няма тя осъзнава и със съжаление казва, че е искала да изживее живота си по съвсем друг начин. Ето и историята:
Живяла в семейство, което и е дало любов, усещала подкрепата на родителите си, но и постоянната намеса на майка си във всяка важна стъпка от нейния живот. Така дошло времето, в което тя се омъжила и се отделила от родителите си, но въпреки това при всяка трудност или проблем, тя търсела за помощ майка си. Никой, никога не я е оставил сама да решава нещо в живота си. И така след няколко години брак, и едно прекрасно дете, младото момиче се развело, защото според майка и това не бил подходящия за нея мъж. А всъщност проблемите не били толкова страшни, но тогава момичето страхувайки се да не сгреши,  решило вместо да се погрижи за своя брак, да се откаже и да се върне при майка си. Същевременно бащата починал и двете заживели заедно. И така цял живот момичето прекарало сама, без мъж до себе си, без истинска любов и с безброй въпроси, на които чак сега открива отговор - тя не е живяла живота си както иска, а както са я съветвали, че е най-добре за нея. Сега съжалява, и въпреки, че отстрани е изглеждала силна и независима самотна майка, тя през цялото време е искала да бъде просто жена, обгрижвана от своя съпруг. Тази история ме трогна и ме накара да се замисля как може понякога родителите в желанието си децата им да получат най-доброто, да ги обричат да живеят живот, който не искат. Сега ми се иска да разгледам нещата от двете страни.

         Аз също съм дъщеря и за щастие съм се родила в семейство, в което съм получила любов и подкрепа. Но аз имах късмета да се отделя от моето родно семейство още на 18 години. Имах своите трудни моменти, но се научих сама да взимам решенията, търсех подкрепата и утехата при родителите, но не им позволявах да ми дават решения, защото тези решения са добри за мен, но пречупени през родителската призма, което не значи, че са това,  което аз искам. Така пораснах, научих се да решавам сама, а те се научиха да приемат моите решения дори понякога да не бяха съгласни с тях. За което им благодаря! Сега вече имам мое семейство и въпреки, че много обичам родителите си, новото ми семейсво е най-важно за мен. Родителите ми са моя гръб, а семейството ми е моето бъдеще. Имам своите трудни моменти, но не бягам, не се отказвам и не търся отговорите от родителите, там търся подкрепата, от която имам нужда за да поема посоката, която аз съм избрала. Но това можеше и да не се случи, ако моята майка не се беше оттеглила доброволно и не бе заела ролята на наблюдател, а не на съветник! Благодаря ти, мамо!
Затова момичета, ако откриете себе си тук, бих ви казала: Обичайте много своите родители, но не им позволявайте да контролират живота ви. Също така не им позволявайте от ролята на родители да минат в ролята на деца и в един момент вие да се чувствате длъжни да се грижите за тях и да пренебрегвате своите семейства (изключвам случаите, в които те наистина физически не могат да се грижат за себе си). Те са големи хора, родители, щом са ви отгледали значи могат да гледат и себе си.
Взимайте сами решенията и не пренебрегвайте собствените си желания, смятайки ги за неправилни. Това е вашия живот, живейте го така както ви се иска и, ако може на известна дистанция. Покажете им благодарност, но ги накарайте да разберат, че сте достатъчно големи и се справяте чудесно и сами.
          Какво се случва с родителите? Освен дъщеря, аз вече съм и майка и от сега се притеснявам, дали няма да се опитвам да контролирам живота на детето си и да искам от него да живее по моя начин, защото според мен това е най-доброто. Статистиката сочи, че процентът на този тип майки е по висок, когато те по някаква причина са останали без партньор и са се вкопчили още по-силно в децата си.Но има и много семейства, които го правят и това оказва пагубно влияние на децата им и на техните нови семейства.  За тях бих казала, че в един момент вашите добри съвети може да се обърнат срещу вас и вашата любов да се превърне в бреме за вашите деца. Вие си имате ваш живот, живейте го, правете нещата, които не сте могли да направите, когато сте били активни родители и грижите за децата са отнемали цялото ви време. Сега времето е ваше, отдайте се на всички онези прекрасни неща, които са ви липсвали и оставете децата си да живеят живота си.  Освободете ги! Оставете ги да бъдат родители, насърчавайте ги, подкрепяйте ги, за да се чувстват уверени. И най-важното освободете се от мисълта, че вие знаете кое е най-добро за тях. Те знаят, ако не знаят с времето и опита, който имат ще го разберат! И ще ви бъдат много благодарни, че сте ги оставили да живеят, по начина, по който искат!

Любовно обяснение

Това писмо пристигна късно снощи, моят любим реши да ми припомни, какво сме си обещали, защото понякога живота ни променя и ние имаме нужда да се преоткрием отново, с онова вълнение, с което сме писали тези писма... Публикувам моето, което е от октомври 2007, една година след като започна всичко... В писмото пиша за миналото, за да кажа от какво и заради какво си тръгвам в любовта...

"....Чудя се от къде да започна и какво да кажа... Имах друга любов, мислех, че е истинската, мислих си, че всичко ще е много хубаво... гледах света през розови очила... Всички около мен ми казваха, че това не е човека за мен, защото виждаха колко сме различни, колко обичаща бях аз и колко безразличен беше той, много страдах от това разминаване. Имали сме нашите хубави моменти, но с времето нещата се промениха... Особено след като заживяхме заедно, той спря да се интересува от мен беше толкова погълнат от неговите си задачи че не ме забелязваше. Имаше жена, която се грижеше за него, готвеше му, чистеше, переше, винаги всичко си беше на мястото... Аз просто станах като част от пейзажа едно допълнение към неговия свят. Спря да ме целува, ако аз се опитвах да го целуна ми казваше да не се лигавя било глупаво, спря да пита как съм... Превърнах се в слугиня, а не в любима... не ми тежеше това което правех, а това, че никой не казваше едно „благодаря, че правиш това за мен...” Станах раздразнителна, не се понасях, заяждах се, само и само да получа неговото внимание и започвахме да се караме... До такава степен този човек ми бе повлиял, че станах друг човек. Плачех или пък излизах и се прибирах късно за да не ми се налага да общувам с него. Така след поредния скандал си събрах нещата и си тръгнах. Той дори не си направи труда да ми каже "Довиждане". Беше сигурен, че ще се върна, че не мога да се справя сама и пак ще имам нужда от него. Е, справих се и без него, чувствах се много по-спокойна. Не се виждахме няколко месеца, а когато го видях след това, разбрах, че за мен всичко е свършило, този човек не беше вече любовта. Нямаше го онова чувство, нямаше нищо. Можех да му бъда приятел, но нямаше смисъл. Просто ми беше жал за него. Разбрах, че без него не свършва света. Това е история, която не е имала бъдеще. Просто бяхме различни имахме различни нужди, темперамент, емоция!

Не знам как се случи, но ти се появи, когато не търсех любовта, исках да се възстановя... Да съм готова да отворя сърцето си... и ти ме накара да повярвам в любовта, не очаквах нищо от теб, а сега те обичам толкова много... Спомняш ли си как започна всичко, без обещания, без нищо, просто, за да ни е хубаво.... Не искахме много един от друг, не се намесвахме в живота на другия.... Бяхме свободни... и мисля, че точно тази свобода ни сближи... Обичахме така, без да губим свободата си. Оставих те сам да решиш какво искаш и ако искаш мен, сам да дойдеш, а не да те моля... Обичам те много отдавна, но просто играх по твоите правила... Нали така искаше ти... Да сме свободни да имаме отворена връзка... Да, сега мога да кажа, че искам да бъда до теб... да се будя до теб... да съм част от твоя живот...  Да, искам всички онези неща, които карат сърцето ми да бие лудо, когато се случват... усмивката ти... или начина, по който ме гледаш когато казваш "обичам те". Имам толкова много неща, които са ми достатъчни да те обичам... Знам, че не сме идеални и всеки има своите недостатъци... Но, ако усещаш, че с мен ти е хубаво, ако мислиш, че можеш да ме приемеш такава каквато съм, ако мислиш, че е по-добре да те ядосвам понякога, отколкото да ме няма до теб ... Ако знаеш, че понякога ще е трудно, но все пак би опитал, ако вярваш, че мога да бъда майка на деца ти, просто ми го кажи и аз ще бъда до теб и ще те обичам..."

Припомнете си вашето начало, или се осмелете да разкриете чувствата си и сътворете вашата история!

Когато не разбираме другия...

Тя погледна часовника на компютъра и видя, че отдавна е минало полунощ, бързо го изключи и се приготви да си легне. Той вече спеше, поне така изглеждаше. Тази вечер тя го беше пренебрегнала, не го посрещна както обикновено, не го попита как е минал деня му, не му сервира вечерята. Беше излязла от ролята си на домакиня и се беше захласнала с нови занимания.  Остави го сам да се погрижи за всичко, което обикновено правеше тя. Той дори не вечеря, беше се разсърдил, не беше свикнал да бъде пренебрегнат, беше ядосан може би...

Тя бавно се мушна в леглото, но там не беше спокойно, усещаше дишането му, усещаше, че той не спи, усещаше обидата му и това я караше да се чувства много неприятно . Изпиваше вина, а трябваше ли? Беше късно, за да говорят, а и тя знаеше, че сега обидата ще говори вместо него и този разговор няма да стигне доникъде, затова реши да замълчи, да изчака утрото. Опита се да заспи, но не и се получаваше, чувстваше се толкова виновна и също толкова обидена, колкото се чувстваше и той. Замисли се как хората свикват с рутината, и когато някой от двамата се променя, те не се съгласяват с това, напротив – не разбират, а по скоро са склонни да обвиняват, да се чувстват жертви, неразбрани, обидени от поведението на другия. Такива сме ние хората, действаме по първичния начин и отхвърляме промяната, нападаме търсейки в това най-добрата защита... Дали  и тя не правеше така, когато се чувстваше застрашена? Сигурно!Колко трудно беше да разбираш и обичаш всеки ден, и най-вече да се променяш с любовта. Изискваше се огромно търпение, което понякога не ни се отдаваше, тогава изкарвахме страховете ни от неизвестното и показвахме слабост, като влизахме в ролята на жертвата и по този начин карахме другия да изпитва вина. А всъщност не се беше случило нищо кой знае какво. Просто не беше лесно да позволим на другия да промени нещо в живота си, страхувайки се от това какво би се случило след това.

 Знаеше, че ще и бъде трудно в любовта, но въпреки това не би се отказала от нея, беше осъзнала най-важното, че ако не можем да се променяме заедно, в един момент на единият, ще му писне и ще си тръгне от тази връзка.
Тя се размърда в леглото, изпита нужда да го докосне, да му покаже, че съжалява, да каже извинявай, да се опита да стопи гнева, който не му позволяваше да заспи, но той я отхвърли, не беше готов да я разбере, не и тази вечер, може би сутринта… Тогава все пак тя реши да каже, че съжалява, но той не отговори...
"Всеки има право да бъде обиден"-помисли си тя, все пак е човешко да реагираме така, но е много важно да умеем да върнем баланса обратно.  Винаги в една връзка има две роли, и за да е тя хармонична те трябва да се менят. Всеки един от партньорите трябва да може да играе и двете роли, трябва да може както да се сърди и да бъде жертва, така и да разбира и да бъде умиротворител, иначе всичко ще свърши. Много хора живеят с идеята, че когато другият прави нещо, което на тях не им харесва това значи веднага да си тръгнат, вместо да се опитат да изгладят нещата, да разберат другия, да кажат как се чувстват и заедно да намерят решение. Най-голямата заблуда на повечето двойки, които се разделят е, че си тръгват с идеята, че разделяйки се с този човек ще намерят подходящия. Но защо не се замислим, че проблема не е само в човека, а и в нас самите, че рано или късно и в следващия ще открием неща заради, които да си тръгнем, и до кога така? Ами децата? Замисляме ли се, дали им е приятно да започват всичко отначало, да се опитват да ни разбират, защото са длъжни да го направят, без значение, че нямат никакъв житейски опит за да го сторят, а ние големите и умни хора не  полагаме нито едно усилие да разберем партньора, да му дадем време, да го помолим заедно да се справим, да позволим на онзи пламък, който ни е събрал, да ни сближи отново... Вместо това се поддаваме на тези глупави недоразумения и инат, които могат да съсипят едно иначе прекрасно семейство. Най-лесно е да избягаш, без да се бориш, без да се опиташ да разбереш поведението на другия, без да се опиташ да си спомниш, в кого си се влюбил и без да осъзнаеш, че този човек може би се е променил именно защото е с теб, че той не е онзи, който е бил в началото и ти си една от причините за неговата промяна. Ние  порастваме, променяме се, и ако не го правим заедно, ако не приемаме промяната в другия, как да очакваме той да приеме нашата. „Ах, тези мисли, които не ми дават да заспя”-помисли си тя, но може би благодарение на тях, на нея и стана по лесно да го разбере, да не му се разсърди на свой ред и да задълбочат нещата. Не, не би си го позволила, та тя го обичаше и усещаше любовта му, дори в това, че се сърдеше усещаше любов, онази детската,  на детето което се сърди, че не е център на внимание, че някой го е пренебрегнал…
„Всички сме едни големи деца”-помисли си тя, но само порасналите могат да погледнат  през очите на другия, да се опитат да разберат.  Толкова е трудно понякога…  особено в нощи като тази, когато обидата се е наместила между нас и не ни позволява да бъдем близки, да простим, да заспим…

За Facebook и ролите, които играем...

Беше една от онези вечери, в които тя стоеше пред компютъра и с очи, пълни със сълзи, гледаше лицата от снимките във Facebook. Чудеше се как живеят хората, дали това,  което показват във Facebook е техния живот, дали усмивките са истински, или просто позират за снимката, която после бързо ще качат на стената и ще очакват с нетърпение да видят, какво ще кажат другите.  Всички бяха захласнати, дори пристрастени! Живееха за да споделят и да гледат животът, който живееше там. Но дали това всъщност беше истинския живот или хората толкова са загубили себе си, че ако не се видят на „стената” напълно ще забравят кои са.

Тя гледаше снимките на другите, но виждаше себе си, виждаше, че беше пораснала… А сълзите винаги идваха, дали от радост, умиление или тъга, това нямаше значение, важно беше, че тези сълзи предизвикваха въпроси, за нея, за другите, за живота. Тогава започваше да си мисли какво не и достига, защо винаги не беше доволна от себе си… и въпреки, че в съзнанието и веднага изникваше дежурния отговор: „Няма пълно щастие, радвай се на това, което имаш, защото много хора мечтаят за него”, тя не можеше да се радва, не и тази вечер, днес щеше да си поплаче, за да измиe насъбралата се мръсотия от душата си и да започне от утре, да се надява и да мечтае, защото въпреки тъгата, която я обземаше тя познаваше щастието!  Беше получила всичко, което бе искала до момента, но и беше прекалено взискателна към себе си, мислеше си, че винаги може  по-добре.

Погледна снимката си, усмихна се на себе си, каква беше?- Променлива, понякога небрежна,  друг път педантична…   Беше от онези момичета, които всяка сутрин се събуждаха в различно настроение и следваха всеки ден своите различни мечти…  Импровизираше…  Понякога се чувстваше некомфортно в ролята, която беше си избрала. Но това беше само до момента, в който се прибереше в къщи, тогава можеше да бъде просто онова момиче, което все още не е разбрало какво иска от живота. Имаше и добри дни, в които се чувстваше добре в ролята  си и се харесваше толкова много, че оставаше в нея за дълго… Наслаждаваше й се докрай, понякога плачеше, когато трябваше да се радели с нея, но продължаваше напред със следващата…  Играта й харесваше, можеше да пробва от всичко и така да реши каква иска да бъде. 

Може би в детството си беше себе си, после в училище играеше ролята на отличничката, след това мина през ролята на бунтарката, после за първи път се сблъска с ролята на влюбена и тогава може би  усети колко красив и грозен може да бъде живота, как това чувство контролира целия и свят. Тогава тя мислеше колко егоистична всъщност е любовта, как обича, за да я обичат и въпреки, че бе чувала, за истинската любов, в която няма егоизъм, тя не вярваше в това, живота още ни и го беше доказал… Всичко тогава за нея беше игра, породена от инстинкта  да задоволиш себе си, да се чувстваш значим, да усещаш любовта на другите, тяхното одобрение, възхищение… само тога усещаш силата си... когато имаш любовта на другите.И ето пак мислите я отведоха до любовта. 
-За какво друго искаш да си говорим!? - попита я сърцето й.  
-За любовта, припомни ми, че обичам и усещам любов...! - каза тихо тя.
Тя познаваше любовта, но въпреки това й харесваше да слуша сърцето си как и разказва, да го усеща как бие, особено във вечери като тази, когато тъгата идваше при нея. 
Пак погледна стената си във Facebook и в съзнанието и изникваха спомени... Помисли си колко се е развил света щом вече дори не е нужно да помни, имаше дневник на живота и той не беше таен, какъвто имаше, когато беше на 14 години, напротив той беше публичен, шарен със всевъзможни етикети, снимки и думи, с които да привлича погледите на другите, да бъде  интересна, харесвана…  Вече дори не беше нужно да се среща с хората, трябваше само да отвори страницата, да напише това, което иска другите да прочетат, да качи снимките, които иска другите да видят и да наблюдава…  „В какво се превърнаха хората”-помисли си тя, „В ексхибиционисти, които разголват живота си пред всички, и воайори, които гледат.” И тя беше такава, но понякога изключваше бутона „АВТОПИЛОТ” и започваше да си задава въпроси, да иска да усети какво става, да слезе за малко от колелото... Но нима светът може да спре или пък да се върти на обратно? Не! Но ние можем да спрем, за да си починем, да се скрием за малко в себе си и да попитаме: "Какво става там?" Да оставим света да продължи, а ние да се подготвим за новата си роля, защото той се сътворява всеки ден... А хората са така устроени, че да се адаптират към промените, да бъдат актьори в различни роли, и всяка от тези роли да е истинска!