вторник, 30 април 2013 г.

Любовно обяснение




Това писмо пристигна късно снощи, моят любим реши да ми припомни, какво сме си обещали, защото понякога живота ни променя и ние имаме нужда да се преоткрием отново, с онова вълнение, с което сме писали тези писма... Публикувам моето, което е от октомври 2007, една година след като започна всичко... В писмото пиша за миналото, за да кажа от какво и заради какво си тръгвам в любовта...


"....Чудя се от къде да започна и какво да кажа... Имах друга любов, мислех, че е истинската, мислих си, че всичко ще е много хубаво... гледах света през розови очила... Всички около мен ми казваха, че това не е човека за мен, защото виждаха колко сме различни, колко обичаща бях аз и колко безразличен беше той, много страдах от това разминаване. Имали сме нашите хубави моменти, но с времето нещата се промениха... Особено след като заживяхме заедно, той спря да се интересува от мен беше толкова погълнат от неговите си задачи че не ме забелязваше. Имаше жена, която се грижеше за него, готвеше му, чистеше, переше, винаги всичко си беше на мястото... Аз просто станах като част от пейзажа едно допълнение към неговия свят. Спря да ме целува, ако аз се опитвах да го целуна ми казваше да не се лигавя било глупаво, спря да пита как съм... Превърнах се в слугиня, а не в любима... не ми тежеше това което правех, а това, че никой не казваше едно „благодаря, че правиш това за мен...” Станах раздразнителна, не се понасях, заяждах се, само и само да получа неговото внимание и започвахме да се караме... До такава степен този човек ми бе повлиял, че станах друг човек. Плачех или пък излизах и се прибирах късно за да не ми се налага да общувам с него. Така след поредния скандал си събрах нещата и си тръгнах. Той дори не си направи труда да ми каже "Довиждане". Беше сигурен, че ще се върна, че не мога да се справя сама и пак ще имам нужда от него. Е, справих се и без него, чувствах се много по-спокойна. Не се виждахме няколко месеца, а когато го видях след това, разбрах, че за мен всичко е свършило, този човек не беше вече любовта. Нямаше го онова чувство, нямаше нищо. Можех да му бъда приятел, но нямаше смисъл. Просто ми беше жал за него. Разбрах, че без него не свършва света. Това е история, която не е имала бъдеще. Просто бяхме различни имахме различни нужди, темперамент, емоция!
Не знам как се случи, но ти се появи, когато не търсех любовта, исках да се възстановя... Да съм готова да отворя сърцето си... и ти ме накара да повярвам в любовта, не очаквах нищо от теб, а сега те обичам толкова много... Спомняш ли си как започна всичко, без обещания, без нищо, просто, за да ни е хубаво.... Не искахме много един от друг, не се намесвахме в живота на другия.... Бяхме свободни... и мисля, че точно тази свобода ни сближи... Обичахме така, без да губим свободата си. Оставих те сам да решиш какво искаш и ако искаш мен, сам да дойдеш, а не да те моля... Обичам те много отдавна, но просто играх по твоите правила... Нали така искаше ти... Да сме свободни да имаме отворена връзка... Да, сега мога да кажа, че искам да бъда до теб... да се будя до теб... да съм част от твоя живот...  Да, искам всички онези неща, които карат сърцето ми да бие лудо, когато се случват... усмивката ти... или начина, по който ме гледаш когато казваш "обичам те". Имам толкова много неща, които са ми достатъчни да те обичам... Знам, че не сме идеални и всеки има своите недостатъци... Но, ако усещаш, че с мен ти е хубаво, ако мислиш, че можеш да ме приемеш такава каквато съм, ако мислиш, че е по-добре да те ядосвам понякога, отколкото да ме няма до теб ... Ако знаеш, че понякога ще е трудно, но все пак би опитал, ако вярваш, че мога да бъда майка на деца ти, просто ми го кажи и аз ще бъда до теб и ще те обичам..."

Припомнете си вашето начало, или се осмелете да разкриете чувствата си и сътворете вашата история!



сряда, 24 април 2013 г.

Когато не разбираме другия...


Тя погледна часовника на компютъра и видя, че отдавна е минало полунощ, бързо го изключи и се приготви да си легне. Той вече спеше, поне така изглеждаше. Тази вечер тя го беше пренебрегнала, не го посрещна както обикновено, не го попита как е минал деня му, не му сервира вечерята. Беше излязла от ролята си на домакиня и се беше захласнала с нови занимания.  Остави го сам да се погрижи за всичко, което обикновено правеше тя. Той дори не вечеря, беше се разсърдил, не беше свикнал да бъде пренебрегнат, беше ядосан може би...
Тя бавно се мушна в леглото, но там не беше спокойно, усещаше дишането му, усещаше, че той не спи, усещаше обидата му и това я караше да се чувства много неприятно . Изпиваше вина, а трябваше ли? Беше късно, за да говорят, а и тя знаеше, че сега обидата ще говори вместо него и този разговор няма да стигне доникъде, затова реши да замълчи, да изчака утрото. Опита се да заспи, но не и се получаваше, чувстваше се толкова виновна и също толкова обидена, колкото се чувстваше и той. Замисли се как хората свикват с рутината, и когато някой от двамата се променя, те не се съгласяват с това, напротив – не разбират, а по скоро са склонни да обвиняват, да се чувстват жертви, неразбрани, обидени от поведението на другия. Такива сме ние хората, действаме по първичния начин и отхвърляме промяната, нападаме търсейки в това най-добрата защита... Дали  и тя не правеше така, когато се чувстваше застрашена? Сигурно!Колко трудно беше да разбираш и обичаш всеки ден, и най-вече да се променяш с любовта. Изискваше се огромно търпение, което понякога не ни се отдаваше, тогава изкарвахме страховете ни от неизвестното и показвахме слабост, като влизахме в ролята на жертвата и по този начин карахме другия да изпитва вина. А всъщност не се беше случило нищо кой знае какво. Просто не беше лесно да позволим на другия да промени нещо в живота си, страхувайки се от това какво би се случило след това.
 Знаеше, че ще и бъде трудно в любовта, но въпреки това не би се отказала от нея, беше осъзнала най-важното, че ако не можем да се променяме заедно, в един момент на единият, ще му писне и ще си тръгне от тази връзка.
Тя се размърда в леглото, изпита нужда да го докосне, да му покаже, че съжалява, да каже извинявай, да се опита да стопи гнева, който не му позволяваше да заспи, но той я отхвърли, не беше готов да я разбере, не и тази вечер, може би сутринта… Тогава все пак тя реши да каже, че съжалява, но той не отговори...
"Всеки има право да бъде обиден"-помисли си тя, все пак е човешко да реагираме така, но е много важно да умеем да върнем баланса обратно.  Винаги в една връзка има две роли, и за да е тя хармонична те трябва да се менят. Всеки един от партньорите трябва да може да играе и двете роли, трябва да може както да се сърди и да бъде жертва, така и да разбира и да бъде умиротворител, иначе всичко ще свърши. Много хора живеят с идеята, че когато другият прави нещо, което на тях не им харесва това значи веднага да си тръгнат, вместо да се опитат да изгладят нещата, да разберат другия, да кажат как се чувстват и заедно да намерят решение. Най-голямата заблуда на повечето двойки, които се разделят е, че си тръгват с идеята, че разделяйки се с този човек ще намерят подходящия. Но защо не се замислим, че проблема не е само в човека, а и в нас самите, че рано или късно и в следващия ще открием неща заради, които да си тръгнем, и до кога така? Ами децата? Замисляме ли се, дали им е приятно да започват всичко отначало, да се опитват да ни разбират, защото са длъжни да го направят, без значение, че нямат никакъв житейски опит за да го сторят, а ние големите и умни хора не  полагаме нито едно усилие да разберем партньора, да му дадем време, да го помолим заедно да се справим, да позволим на онзи пламък, който ни е събрал, да ни сближи отново... Вместо това се поддаваме на тези глупави недоразумения и инат, които могат да съсипят едно иначе прекрасно семейство. Най-лесно е да избягаш, без да се бориш, без да се опиташ да разбереш поведението на другия, без да се опиташ да си спомниш, в кого си се влюбил и без да осъзнаеш, че този човек може би се е променил именно защото е с теб, че той не е онзи, който е бил в началото и ти си една от причините за неговата промяна. Ние  порастваме, променяме се, и ако не го правим заедно, ако не приемаме промяната в другия, как да очакваме той да приеме нашата. „Ах, тези мисли, които не ми дават да заспя”-помисли си тя, но може би благодарение на тях, на нея и стана по лесно да го разбере, да не му се разсърди на свой ред и да задълбочат нещата. Не, не би си го позволила, та тя го обичаше и усещаше любовта му, дори в това, че се сърдеше усещаше любов, онази детската,  на детето което се сърди, че не е център на внимание, че някой го е пренебрегнал…
„Всички сме едни големи деца”-помисли си тя, но само порасналите могат да погледнат  през очите на другия, да се опитат да разберат.  Толкова е трудно понякога…  особено в нощи като тази, когато обидата се е наместила между нас и не ни позволява да бъдем близки, да простим, да заспим…


неделя, 21 април 2013 г.

Защо всъщност бързаме?!

Събудих се и бързо станах от леглото, нямах време, бързах за някъде... За къде, за какво и защо все не ми стигаше времето? Тогава се замислих, защо бързаме да изживеем живота си, защо искаме да свършим всичко днес, да имаме всичко днес, а дали щом толкова бързаме се замисляме, че всъщност бързаме към финала, а на никой не му се иска живота да свършва...За пръв път се замислих, че ако живея така бързо ще изживея най прекрасното от живота си и после? В какво се превръщаме - спим бързо, храним се бързо, правим бърз секс, обичаме бързо, работим бързо и накрая не сме доволни, винаги уморени, и сърдити на нещо... Аз искам да живея бавно, искам да имам много време за да изживея всичко, да му се порадвам, да го оценя. До сега живях бързо, бързо бях дете, бързо исках да се изуча, бързо исках да получа всичко. Сега искам да не бързам, да обичам бавно, да се радвам бавно, да успявам бавно, да остарявам бавно. Какво се случва, когато обичаме бързо - идват само бързи любови в живота ни, изгарят ни, ограбват ни, взимат бързо, каквото могат, бързо свършват и бързо си тръгват, а ние бързаме да намерим следваща и така се повтаря...
А, ако обичаме бавно щяхме да се насладим на всеки миг, щяхме да имаме време, в което да  дадем и да получим повече, щяхме да имаме време, да приемем, да разберем, да говорим за чувствата си, да заредим душите си, а не само да ги ограбваме. Щяхме да позволим на любовта да ни променя, а не да ни убива. Сега искам да получавам всичко, но когато трябва, не искам нищо веднага, ще си оставям по малко за утре... Защо да имам всичко днес, за да не ми остане нищо за утре ли? Днес ще направя каквото мога, а утре, ако ми е харесало ще го повторя и така докато усещам, че мога. Искам да имам много дни, много изгреви и много залези, а между тях много прекрасни мигове на любов, красота, щастие, радост, дори сълзите си искам, да ги изплача бавно! Хората казват: Живей докато си млад, а след това? Ще спра да живея, да мечтая, да искам? Дори и да не спра, защо да изхабявам себе си и да взимам големи дози, като мога бавно да получавам същото и да му се наслаждавам по дълго. Пропускаме детството, за да бързаме да станем на 18, после изживяваме младостта толкова бързо, че на 30 вече сме направили всичко и няма за какво да мечтаем. Може би тогава трябва да започваме да живеем истински, бавно! И ако нещо все още ни липсва да се замислим дали не сме го подминали в бързината. Да се върнем обратно, да му дадем време, за да се случи, да дойде и да го изживеем без да бързаме, без да го искаме веднага. Защо да копнеем за нещо, което може да ни се случи още утре, трябва само да го почакаме! Защо, когато загубим някой или нещо, искаме бързо да изживеем болката? Как ще се сбогуваме, как ще се освободим, ако не си позволим да страдаме, как ще продължим напред, ако затворим болката вътре в нас, вместо да я изживеем. Как да обичаме като не позволяваме на любовта да се развие, искаме я готова, сега! Дори да се радваме не можем, потискаме радостта и щастието, от страх да не ги изгубим и точно тогава ги губим, и вместо да ги изживеем, ги скриваме някъде вътре в нас, превръщаме ги от реалност в копнеж...  Пренавити сме като пружинки и вместо бавно и спокойно да се движим напред, ние скачаме бързо и бързо падаме обратно. Така сме винаги недоволни, днес сме на върха, а утре на дъното искащи, неудовлетворени и все бързащи. Оставете си нещо за утре, но не отлагайте днес, просто удължавайте прекрасните мигове, съхранете ги възможно най-дълго и научавайте по нещо всеки ден... Аз от днес ще живея по-бавно, ще обичам по-бавно, ще искам по-бавно, ще се храня по-бавно, ще спя по-бавно и ще се радвам повече на всичко, което имам!  А вие?

сряда, 17 април 2013 г.

За момичетата, които станаха майки…




      Преди да започна да пиша днес, искам да кажа на всички, които четат блога, че ще се радвам да оставяте мнения, хубаво ще  е за мен да имам реална обратна връзка!  
      Освен това искам да благодаря на Мария, която днес срещнах в парка,  за прекрасното отношение и интереса й към това, което правя.   Благодаря ти, Мария!
                                                                 
                                                         ~ ~ ~ 
     Ние жените или поне по-голямата  част от нас през целия си живот, още от много ранна детска възраст мечтаем да бъдем майки.  От мига, в който проходим вече искаме да бутаме детска количка, да пеем приспивни песни, да гушкаме, да обгрижваме нашите бебета. И така цял живот съзнателно или не, мечтаем за деня, в който ще бъдем като Мама, ще бъдем истински майки. И ето че този ден идва, ние сме се подготвили, купили сме всичко необходимо
приготвили сме детската стая и с трепет очакваме момента, в който ще заведем нашето бебе в къщи, за да започнем да правим, всички онези неща, които правеше мама, когато бяхме малки. Минава известно време и първоначалното опиянение и еуфория ни напускат, адреналинът, който ни е давал сили вече е в норма, а малкото бебе прави неща, за които ние не намираме решение. Тогава разбираме, че не знаем всичко за майчинството, тогава разбираме, че сме видели само външният образ на майчинството, но не и вътрешният свят на нашите майки. Зад усмивката и радостта, между смяната на памперсите и храненията, се е скрила душата ни, която се чуди какво да прави, уплашена и несигурна, неразбираща огромната промяна настъпила в живота ни, а именно как за един миг от „волна птичка” сме се превърнали в „майка орлица”.  Тогава бавно и без да усетим в нашия свят влиза депресията. Отваряме в себе си едно място, в което да избягаме, да се скрием от всичко ново, различно, от всичко което ни променя, от всичко, което трябва да бъдем. Място, в което се сбогуваме с предишния си живот и, на което се опитваме да приемем новия. А дали можем, дали сме подготвени? Можем ли да изпием чаша кафе с депресията, да я оставим да каже каквото я мъчи и после да я изпратим да си ходи, а ние да продължим напред, или ще я оставим да ни бъде утеха в моментите, в които ни е трудно?  Учим цял живот, имаме професии, живеем динамично, но кой ни е научил как да понесем тежестта на отговорността за живота на един нов човек, който е напълно зависим от нас и ние сме тези, които трябва да му помогнем да порасне. Та това е толкова отговорно! Ами, ако не успеем?! Ако се провалим и съсипем живота на това невинно същество?! Тогава решаваме, че ще се откажем от всичко друго, за да се справим с новата роля, а когато ни се прииска поне за час да сме като преди, ние не го правим, а викаме бързо депресията и тя ни поеме в прегръдка си, задушавайки това желание. Така от активни, социални момичета се превръщаме в депресирани и неуверени в себе си майки. Много малка част от нас успяват бързо да върнат баланса и да се чувстват пак удовлетворени, въпреки промяната в живота. Повечето се  поглеждат в огледалото и виждат жена, която не познават, „уж съм аз, а нещо е различно, може би косата, която снощи не можах да измия или пък роклята за кърмачки с петното отпред, а може би са излишните килограми, о да и сенките под очите от дългата безсънна нощ…  „А можех да я прекарам в някой клуб с красива рокля, прическа и блестящи очи, и сега пак щях да съм уморена, но щях да си бъда аз, онази волната, която не мислеше за никой друг, която не беше уморена от това да прави любов цяла нощ, без значение, че на другия ден е на работа. А сега, каква стана, нима вече нямам нужда да се забавлявам, или може би съм прекалено уморена за това, или няма на кой да оставя детето, или вече съм стара за този живот” – това твои думи ли са или на  депресията? Сега си майка, постигнала най-голямата си мечта, обожаваща страхотното си дете и въпреки това нещо те кара да се чувстваш нещастна, да не се харесваш, да отлагаш да излизаш навън, да си казваш, че детето е най-важно и да пренебрегваш себе си. Ето така се случват нещата и после ни е адски трудно да се върнем обратно, да влезем в живота, от който доброволно излязохме. Защото може би Мама не ни каза, че за да сме добри майки трябва да обичаме и себе си, да си доставяме радост, да имаме нашите моменти далеч от децата.  Мама не ни каза как и тя е копняла понякога за същото, но понеже от нея се е очаквало да бъде „добра” майка, тя е пожертвала себе се в името на нас. Така се е превърнала в "лошата"  майка, оставила дъщеря си да изживее майчинството така, както го е изживяла тя, давайки и своя пример и своя начин на майчиство... Но ние може да изберем да бъдем други...  Бъдете силни, но и споделяйте, казвайте какво не ви харесва, какво наистина искате, а не какво се очаква от вас, бъдете майки!  Бъдете и момичета, защото добрата майка е тази, която не е потиснала момичето в себе си, тази, която не се отказва от желанията си, а  ги изживява, тази, която все още има своите мечти и върхове, които иска да изкачи, тази, която все още не е загубила себе си в грижите за семейството...  Не разказвайте каква бяхте, бъдете такива и сега!

вторник, 16 април 2013 г.

За Facebook и ролите, които играем...


Беше една от онези вечери, в които тя стоеше пред компютъра и с очи, пълни със сълзи, гледаше лицата от снимките във Facebook. Чудеше се как живеят хората, дали това,  което показват във Facebook е техния живот, дали усмивките са истински, или просто позират за снимката, която после бързо ще качат на стената и ще очакват с нетърпение да видят, какво ще кажат другите.  Всички бяха захласнати, дори пристрастени! Живееха за да споделят и да гледат животът, който живееше там. Но дали това всъщност беше истинския живот или хората толкова са загубили себе си, че ако не се видят на „стената” напълно ще забравят кои са.
Тя гледаше снимките на другите, но виждаше себе си, виждаше, че беше пораснала… А сълзите винаги идваха, дали от радост, умиление или тъга, това нямаше значение, важно беше, че тези сълзи предизвикваха въпроси, за нея, за другите, за живота. Тогава започваше да си мисли какво не и достига, защо винаги не беше доволна от себе си… и въпреки, че в съзнанието и веднага изникваше дежурния отговор: „Няма пълно щастие, радвай се на това, което имаш, защото много хора мечтаят за него”, тя не можеше да се радва, не и тази вечер, днес щеше да си поплаче, за да измиe насъбралата се мръсотия от душата си и да започне от утре, да се надява и да мечтае, защото въпреки тъгата, която я обземаше тя познаваше щастието!  Беше получила всичко, което бе искала до момента, но и беше прекалено взискателна към себе си, мислеше си, че винаги може  по-добре.
Погледна снимката си, усмихна се на себе си, каква беше?- Променлива, понякога небрежна,  друг път педантична…   Беше от онези момичета, които всяка сутрин се събуждаха в различно настроение и следваха всеки ден своите различни мечти…  Импровизираше…  Понякога се чувстваше некомфортно в ролята, която беше си избрала. Но това беше само до момента, в който се прибереше в къщи, тогава можеше да бъде просто онова момиче, което все още не е разбрало какво иска от живота. Имаше и добри дни, в които се чувстваше добре в ролята  си и се харесваше толкова много, че оставаше в нея за дълго… Наслаждаваше й се докрай, понякога плачеше, когато трябваше да се радели с нея, но продължаваше напред със следващата…  Играта й харесваше, можеше да пробва от всичко и така да реши каква иска да бъде. 


Може би в детството си беше себе си, после в училище играеше ролята на отличничката, след това мина през ролята на бунтарката, после за първи път се сблъска с ролята на влюбена и тогава може би  усети колко красив и грозен може да бъде живота, как това чувство контролира целия и свят. Тогава тя мислеше колко егоистична всъщност е любовта, как обича, за да я обичат и въпреки, че бе чувала, за истинската любов, в която няма егоизъм, тя не вярваше в това, живота още ни и го беше доказал… Всичко тогава за нея беше игра, породена от инстинкта  да задоволиш себе си, да се чувстваш значим, да усещаш любовта на другите, тяхното одобрение, възхищение… само тога усещаш силата си... когато имаш любовта на другите.И ето пак мислите я отведоха до любовта. 
-За какво друго искаш да си говорим!? - попита я сърцето й.  
-За любовта, припомни ми, че обичам и усещам любов...! - каза тихо тя.
Тя познаваше любовта, но въпреки това й харесваше да слуша сърцето си как и разказва, да го усеща как бие, особено във вечери като тази, когато тъгата идваше при нея. 
Пак погледна стената си във Facebook и в съзнанието и изникваха спомени... Помисли си колко се е развил света щом вече дори не е нужно да помни, имаше дневник на живота и той не беше таен, какъвто имаше, когато беше на 14 години, напротив той беше публичен, шарен със всевъзможни етикети, снимки и думи, с които да привлича погледите на другите, да бъде  интересна, харесвана…  Вече дори не беше нужно да се среща с хората, трябваше само да отвори страницата, да напише това, което иска другите да прочетат, да качи снимките, които иска другите да видят и да наблюдава…  „В какво се превърнаха хората”-помисли си тя, „В ексхибиционисти, които разголват живота си пред всички, и воайори, които гледат.” И тя беше такава, но понякога изключваше бутона „АВТОПИЛОТ” и започваше да си задава въпроси, да иска да усети какво става, да слезе за малко от колелото... Но нима светът може да спре или пък да се върти на обратно? Не! Но ние можем да спрем, за да си починем, да се скрием за малко в себе си и да попитаме: "Какво става там?" Да оставим света да продължи, а ние да се подготвим за новата си роля, защото той се сътворява всеки ден... А хората са така устроени, че да се адаптират към промените, да бъдат актьори в различни роли, и всяка от тези роли да е истинска!

За отчаянието на една майка, която откри себе си...

                     
        Изминаха много месеци, чак не искам да ги броя, месеци, в които бях готова да продължа напред, но не се получаваше... Колко е трудно на една жена излязла от професионалния живот, за да се отдаде на най-важната за нея "работа" - създаването на нов живот, нов човек...  Е, бях майка, напълно отдадена на детето и грижите за него, посветих му много време, но в един момент усещах, че имам нужда да продължа... Още докато бях в майчинство започнах с подготовката за новото начало. Завърших магистратурата си, подобрих знанията си по английски език, ходех на различни курсове и семинари, с една дума работех за новият старт, който ми предстоеше... Но какво се случи - интервю след интервю, много въпроси, много отговори, много надежди и много разочарования, уж се представях чудесно, а все не бях достатъчно добра. Пусках автобиографии, пишех мотивационни писма, на всяко следващо интервю бях по-добра от предходното, анализирах всяка дума, всеки детайл от моето представяне, търсех грешки, поправях ги и въпреки това нищо не се получаваше. Тогава дойде отчаянието, ужасно, тежко чувство, което ме хващаше стискаше ме с всичка сила и ме задушаваше. Загубих увереността си, вече виждах само недостатъци, не се харесвах, не бях достатъчно добра за никой и това ме поглъщаше... Но не спирах да опитвам, и вместо да успея аз затъвах, блъсках се като врабче в клетката на отчаянието и не намирах изход. Как да избягам, как да полетя, бяха прекършили крилата ми, бяха ми взели всичко! А бях майка, която с цялото си сърце искаше да успее, да бъде добър пример за сина си... затова продължавах! Така изминаха много дни, дни изпълнени с надежди и такива, в които не намирах сили да победя отчаянието. Прочетох много книги, от онези за положителното мислене, от онези, в които ти казват как да мечтаеш, но не и как да действаш... Тогава разбрах, че за да успея трябва да знам какво мога и какво искам, да насоча цялата си енергия в това и с малки крачки да стигна до целта.  В момента, в който моята цел бе готова, аз разбрах, че ще успея. Сега знам какво и как да направя, знам какво искам, знам и след колко време ще го получа... и не бързам, правя малки стъпки. Искам всичко да бъде както трябва, подготвям се! И докато правих всичко това ми предложиха работа, най-накрая! Но тя дойде, когато не беше вече център, не беше тя целта, дойде за да бъде средството, с което ще постигна целта си. И както казват в онези книги, когато нещо не върви, просто погледни от друг ъгъл, начертай нов план, промени нещо, поискай нещо друго... и тогава нещата ще се получат.  Работата ще ми даде спокойствието и увереността, които бях изгубила. Сега съм готова, изпълнена с енергия, изпълнена с идеи и отново мога да започна отначало... Нещо ново, различно, точно това, от което имам нужда, а не това, което си мислех, че искам. Знам, трябваше да изживея всичко, за да осъзная, че не искам това, което е за мен, а това което си мислех, че трябва да е за мен. Затова минавайки през отчаянието, открих онова, за което бях затворила очите си, онова което носих в себе си, онзи потенциал, който щях да пренебрегна, за да правя неща, от които щях да бъда не само отчаяна, но и нещастна. Сега знам най-важното - за да успееш трябва просто да знаеш какво точно искаш и да го следваш, от там нататък пътят лесно се върви и той зависи само от теб!

неделя, 14 април 2013 г.

Здравей...

             

    Ето го и моят блог! От известно време мечтая да имам място, в което мога да напиша това, което ме вълнува, терзае и впечатлява. И без значение кой ще го открие и прочете, аз ще пиша дори за нещата, за които не би трябвало... Малко ми е странно, но това е сигурно, защото съм съвсем нова, но предполагам, че скоро ще започна да се развивам и променям! Надявам се това да е едно ново приключение, едно място, на което да оставам насаме със себе си и същевременно да бъда "обществена"... 
В заглавието съм написала три думи: Моето име - главна героиня, Любов - основна тема, Живот - въпрос и отговор за всичко... 
Започвам!