четвъртък, 27 март 2014 г.

Какво ни пречи да се разделяме?

От няколко дни мисля върху това как приемаме разделите в живота си. Оказа се, че има нещо по-трудно за превъзмогване от болката и това е страхът. В раздялата ние не страдаме за другия, а за себе си, защото не можем да си представим как ще живее от тук нататък. Страхът толкова силно е сковал сърцето ни, че единственото нещо, което искаме е да сме пак с човека, който сме загубили, за да спрем да се страхуваме. А от какво е този страх?

 Има много причини, които го пораждат. Най-голямата може би се крие в това, че трябва да останем сами със себе си, трябва да обърнем внимание на себе си, да се погрижим сами за наранените си чувства, без да търсим веднага някой, който да запълни тази празнота, защото единственото лекарство, което може да я излекува е любовта ни към нас самите. Само тази любов ще ни помогне да станем пак цели и да бъдем готови за новата среща в живота ни.  Всяка раздяла ни учи как да бъдем по-силни и как да бъдем пак себе си, защото понякога така се потапяме в любовта, че губим своята идентичност и ставаме зависими от другия. Когато успеем да приемем раздялата като изпитание, което ще ни помогне да израснем, тя ще премине много по-лесно, оставяйки ни уроците, които трябва да научим.  Нима има нещо лошо в това да научаваме по нещо ново за себе си? Как иначе ще разберем какво не ни харесва в любовта, какво в себе си бихме искали да променим, какво ни е пречило да изградим взаимоотношенията, за които мечтаем  и за какво мечтаем всъщност? А може би от много отдавна мечтаем за тази раздяла, защото имаме нужда да започнем живота си отначало?
Но онзи неконтролируем страх така здраво ни стиска, че ни пречи да чуем себе си, да се свържем със нас самите и да разберем, какво искаме? Той не ни позволява да мечтаем за нова любов, защото е убил вярата ни в любовта. Нима толкова лесно може да се убие вярата? Нима сме забравили как е дошла при нас любовта? Любовта никога не идва "рано" или "късно", тя идва тогава, когато сме готови да повярваме в нея.  А може би всъщност е някъде до нас и няма търпение да я видим, да отворим сърцето си за нея. Тя не бяга от нас, просто не може да разбие оковите на страха ни. А той ни казва: „Няма любов, а само болка! Затвори сърцето си и не пускай никой там, защото иначе ще страдаш!”  Това, че някой си тръгва от нас, може би значи, че някой друг стои и чака да станем готови за него, чака да освободим сърцето си от страха и да поемем по пътя към него.  Ние не можем да накараме този, който си тръгва да остане и да ни обича така както искаме, но можем да обичаме себе си така, че когато някой си тръгва да вярваме, че това е най-доброто, което може да направи този човек за нас в този момент. Да го пуснем с любов и благодарност, а после да отворим сърцето си за всичко ново, което ни очаква! И ако вярваме, че към нас идват любовта, радостта и щастието, няма как да не ги срещнем по пътя!