За свободата в любовта...

Има различни видове връзки и отношения, някои са лесни и с ясни правила, други са мъчителни и хаотични, трети са подчинени на зависимост и страх от загубата на партньора... Как се обича? Някой знае ли точната рецепта за обичане? Всеки сам намира своя начин! И всеки сам избира. Някои се страхуват да избират, защото не са готови да понесат трудностите, които този избор може да им донесе... Потъпкват себе си и се оставят на течението, докато в един момент не усетят, че ако не излязат от там рискуват да загубят себе си...

В моята работа аз помагам на хората да открият най-добрия за тях начин за обичане, този който ще им даде спокойствието, към което се стремят. Нали животът е една буря, един хаос, в който мислите никога не могат да победят чувствата, но постоянно се опитват да ги контролират, да ги вкарват в изкуствено създадени рамки на "правилните" и "грешните" начини? 

Как се обича "свободно"? Кой обича така? Защо винаги, когато се почувстват ограничени в свободата си някои хора са готови да се борят, да избягат, да намерят нов път?

Те са онези, които са се научили да обичат себе си, онези, които не се страхуват да останат сами, онези които знаят, че щастието е в тях, то не зависи от някой друг, онези, за които любовта на партньора  е подарък, а не нужда. Те са силни, защото знаят какво наистина искат. Те също се подчиняват, но на себе си, на своите чувства, обичат, защото знаят, че заслужават да бъдат обични. Те са обичани! Обичани от такива като тях, защото слабите не биха издържали. Биха плакали, биха се сърдили, биха молили за любовта и вниманието, което не са могли да си дадат сами, очаквайки някой друг да запълни тази празнота. Слабите не правят избори, те се оставят да бъдат избирани, те не дават, а само получават и никога не им е достатъчно, винаги нещо им липсва, винаги някой друг е отговорен за тяхното щастие... Тези връзки са трудни, там където зависимостта към партньора е по-силна от любовта към него има болка, има неудовлетвореност, има страх, има съмнения.. Там има повече мисли, отколкото чувства...

Запознах се с едно момиче. Исках да я опозная, да я разбера. Открих, че в нея имаше много любов, мъдрост и сила. Тя се бе научила да обича себе си, да бъде щастлива дори когато е сама, затова в любовта не изискваше, не молеше, не очакваше... Тя обичаше... Усетих я много близка, знаеща какво иска, намерила пътя, по който да обича, намерила човека, на който да подари любовта си! 

Щастлива съм, че успях да надникна отвътре, в една вселена, в която има хармония! Тя знае, че бурята е необходима, за да се насладим после на слънцето, тя знае, че любовта изисква отдаденост, вяра и грижа. Тя знае, че когато разбираш себе си, не се вълнуваш от това дали света те е разбрал... 

И аз знам, че е прекрасно да общуваш с такива хора, прекрасно е да има други "като теб", с които не е нужно да обясняваш...
Така се обича "свободно"!  Защото сме тук първо да обичаме себе си, да си вярваме и да се разбираме, и чак след това да обичаме другите, да им вярваме и да ги разбираме... 

Без да се опитваме да ги променяме и да ги правим такива, каквито ни трябват... Просто да открием себе си и тогава ще намерим тези, които търсим! 

Защо всъщност бързаме?!

Събудих се и бързо станах от леглото, нямах време, бързах за някъде... За къде, за какво и защо все не ми стигаше времето? Тогава се замислих, защо бързаме да изживеем живота си, защо искаме да свършим всичко днес, да имаме всичко днес, а дали щом толкова бързаме се замисляме, че всъщност бързаме към финала, а на никой не му се иска живота да свършва...За пръв път се замислих, че ако живея така бързо ще изживея най прекрасното от живота си и после? В какво се превръщаме - спим бързо, храним се бързо, правим бърз секс, обичаме бързо, работим бързо и накрая не сме доволни, винаги уморени, и сърдити на нещо... Аз искам да живея бавно, искам да имам много време за да изживея всичко, да му се порадвам, да го оценя. До сега живях бързо, бързо бях дете, бързо исках да се изуча, бързо исках да получа всичко. Сега искам да не бързам, да обичам бавно, да се радвам бавно, да успявам бавно, да остарявам бавно. Какво се случва, когато обичаме бързо - идват само бързи любови в живота ни, изгарят ни, ограбват ни, взимат бързо, каквото могат, бързо свършват и бързо си тръгват, а ние бързаме да намерим следваща и така се повтаря...

А, ако обичаме бавно щяхме да се насладим на всеки миг, щяхме да имаме време, в което да  дадем и да получим повече, щяхме да имаме време, да приемем, да разберем, да говорим за чувствата си, да заредим душите си, а не само да ги ограбваме. Щяхме да позволим на любовта да ни променя, а не да ни убива. Сега искам да получавам всичко, но когато трябва, не искам нищо веднага, ще си оставям по малко за утре... Защо да имам всичко днес, за да не ми остане нищо за утре ли? Днес ще направя каквото мога, а утре, ако ми е харесало ще го повторя и така докато усещам, че мога. Искам да имам много дни, много изгреви и много залези, а между тях много прекрасни мигове на любов, красота, щастие, радост, дори сълзите си искам, да ги изплача бавно! Хората казват: Живей докато си млад, а след това? Ще спра да живея, да мечтая, да искам? Дори и да не спра, защо да изхабявам себе си и да взимам големи дози, като мога бавно да получавам същото и да му се наслаждавам по дълго. Пропускаме детството, за да бързаме да станем на 18, после изживяваме младостта толкова бързо, че на 30 вече сме направили всичко и няма за какво да мечтаем. Може би тогава трябва да започваме да живеем истински, бавно! И ако нещо все още ни липсва да се замислим дали не сме го подминали в бързината. Да се върнем обратно, да му дадем време, за да се случи, да дойде и да го изживеем без да бързаме, без да го искаме веднага. Защо да копнеем за нещо, което може да ни се случи още утре, трябва само да го почакаме! Защо, когато загубим някой или нещо, искаме бързо да изживеем болката? Как ще се сбогуваме, как ще се освободим, ако не си позволим да страдаме, как ще продължим напред, ако затворим болката вътре в нас, вместо да я изживеем. Как да обичаме като не позволяваме на любовта да се развие, искаме я готова, сега! Дори да се радваме не можем, потискаме радостта и щастието, от страх да не ги изгубим и точно тогава ги губим, и вместо да ги изживеем, ги скриваме някъде вътре в нас, превръщаме ги от реалност в копнеж...  Пренавити сме като пружинки и вместо бавно и спокойно да се движим напред, ние скачаме бързо и бързо падаме обратно. Така сме винаги недоволни, днес сме на върха, а утре на дъното искащи, неудовлетворени и все бързащи. Оставете си нещо за утре, но не отлагайте днес, просто удължавайте прекрасните мигове, съхранете ги възможно най-дълго и научавайте по нещо всеки ден... Аз от днес ще живея по-бавно, ще обичам по-бавно, ще искам по-бавно, ще се храня по-бавно, ще спя по-бавно и ще се радвам повече на всичко, което имам!  А вие?