сряда, 17 април 2013 г.

За момичетата, които станаха майки…




      Преди да започна да пиша днес, искам да кажа на всички, които четат блога, че ще се радвам да оставяте мнения, хубаво ще  е за мен да имам реална обратна връзка!  
      Освен това искам да благодаря на Мария, която днес срещнах в парка,  за прекрасното отношение и интереса й към това, което правя.   Благодаря ти, Мария!
                                                                 
                                                         ~ ~ ~ 
     Ние жените или поне по-голямата  част от нас през целия си живот, още от много ранна детска възраст мечтаем да бъдем майки.  От мига, в който проходим вече искаме да бутаме детска количка, да пеем приспивни песни, да гушкаме, да обгрижваме нашите бебета. И така цял живот съзнателно или не, мечтаем за деня, в който ще бъдем като Мама, ще бъдем истински майки. И ето че този ден идва, ние сме се подготвили, купили сме всичко необходимо
приготвили сме детската стая и с трепет очакваме момента, в който ще заведем нашето бебе в къщи, за да започнем да правим, всички онези неща, които правеше мама, когато бяхме малки. Минава известно време и първоначалното опиянение и еуфория ни напускат, адреналинът, който ни е давал сили вече е в норма, а малкото бебе прави неща, за които ние не намираме решение. Тогава разбираме, че не знаем всичко за майчинството, тогава разбираме, че сме видели само външният образ на майчинството, но не и вътрешният свят на нашите майки. Зад усмивката и радостта, между смяната на памперсите и храненията, се е скрила душата ни, която се чуди какво да прави, уплашена и несигурна, неразбираща огромната промяна настъпила в живота ни, а именно как за един миг от „волна птичка” сме се превърнали в „майка орлица”.  Тогава бавно и без да усетим в нашия свят влиза депресията. Отваряме в себе си едно място, в което да избягаме, да се скрием от всичко ново, различно, от всичко което ни променя, от всичко, което трябва да бъдем. Място, в което се сбогуваме с предишния си живот и, на което се опитваме да приемем новия. А дали можем, дали сме подготвени? Можем ли да изпием чаша кафе с депресията, да я оставим да каже каквото я мъчи и после да я изпратим да си ходи, а ние да продължим напред, или ще я оставим да ни бъде утеха в моментите, в които ни е трудно?  Учим цял живот, имаме професии, живеем динамично, но кой ни е научил как да понесем тежестта на отговорността за живота на един нов човек, който е напълно зависим от нас и ние сме тези, които трябва да му помогнем да порасне. Та това е толкова отговорно! Ами, ако не успеем?! Ако се провалим и съсипем живота на това невинно същество?! Тогава решаваме, че ще се откажем от всичко друго, за да се справим с новата роля, а когато ни се прииска поне за час да сме като преди, ние не го правим, а викаме бързо депресията и тя ни поеме в прегръдка си, задушавайки това желание. Така от активни, социални момичета се превръщаме в депресирани и неуверени в себе си майки. Много малка част от нас успяват бързо да върнат баланса и да се чувстват пак удовлетворени, въпреки промяната в живота. Повечето се  поглеждат в огледалото и виждат жена, която не познават, „уж съм аз, а нещо е различно, може би косата, която снощи не можах да измия или пък роклята за кърмачки с петното отпред, а може би са излишните килограми, о да и сенките под очите от дългата безсънна нощ…  „А можех да я прекарам в някой клуб с красива рокля, прическа и блестящи очи, и сега пак щях да съм уморена, но щях да си бъда аз, онази волната, която не мислеше за никой друг, която не беше уморена от това да прави любов цяла нощ, без значение, че на другия ден е на работа. А сега, каква стана, нима вече нямам нужда да се забавлявам, или може би съм прекалено уморена за това, или няма на кой да оставя детето, или вече съм стара за този живот” – това твои думи ли са или на  депресията? Сега си майка, постигнала най-голямата си мечта, обожаваща страхотното си дете и въпреки това нещо те кара да се чувстваш нещастна, да не се харесваш, да отлагаш да излизаш навън, да си казваш, че детето е най-важно и да пренебрегваш себе си. Ето така се случват нещата и после ни е адски трудно да се върнем обратно, да влезем в живота, от който доброволно излязохме. Защото може би Мама не ни каза, че за да сме добри майки трябва да обичаме и себе си, да си доставяме радост, да имаме нашите моменти далеч от децата.  Мама не ни каза как и тя е копняла понякога за същото, но понеже от нея се е очаквало да бъде „добра” майка, тя е пожертвала себе се в името на нас. Така се е превърнала в "лошата"  майка, оставила дъщеря си да изживее майчинството така, както го е изживяла тя, давайки и своя пример и своя начин на майчиство... Но ние може да изберем да бъдем други...  Бъдете силни, но и споделяйте, казвайте какво не ви харесва, какво наистина искате, а не какво се очаква от вас, бъдете майки!  Бъдете и момичета, защото добрата майка е тази, която не е потиснала момичето в себе си, тази, която не се отказва от желанията си, а  ги изживява, тази, която все още има своите мечти и върхове, които иска да изкачи, тази, която все още не е загубила себе си в грижите за семейството...  Не разказвайте каква бяхте, бъдете такива и сега!

6 коментара:

  1. Това уви мила моя е реалността на майката,на жената,домакинята и съпругата... Много жени в една,които с цялото си същество искат да бъдат перфектни за любимите си същества и се раздават до крайност и до предел. И понякога когато достигнем този предел и ни сграбчва точно тогава депресията и ни пречупва крилете. Тогава имаме нужда и от любимия до нас човек да ни даде сили и крила да полетим отново и имаме нужда от любов,разбиране и от някой,който да ни покаже,че момичето в нас е там и е също толкова желано както - майката и съпругата. Но това са отговорностите и последиците от това да бъдем майки,съпътствани с неизмеримата обич към детето и себеотдаването!

    ОтговорИзтриване
  2. Привет Нев! Първо да кажа колко много и на мен ми харесва как пишеш и за какво пишеш. Едни общовалидни факти са изложени на показ, така както много от нас ги преживяват. Не спирай, получава ти се много добре.
    Относно публикуването на коментар, аз се опитвах няколко пъти, но с опциите изброени по-долу не успях и днес ти пиша като анонимен. Предполагам, че и с другите е така и за това няма коментари.
    С целувки: Анонимната Боби

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Боби! Много е важно за мен да усетя подкрепа, в това което правя!

      Изтриване
  3. Неви, прекрасни са нещата,които пишеш.Браво!
    Успяват да те докоснат.. там дълбоко, да се засмислиш и да осъзнаеш истини, които е трудно да признаеш пред самата себе си..
    Продължавай да го правиш!

    ОтговорИзтриване