вторник, 16 април 2013 г.

За Facebook и ролите, които играем...


Беше една от онези вечери, в които тя стоеше пред компютъра и с очи, пълни със сълзи, гледаше лицата от снимките във Facebook. Чудеше се как живеят хората, дали това,  което показват във Facebook е техния живот, дали усмивките са истински, или просто позират за снимката, която после бързо ще качат на стената и ще очакват с нетърпение да видят, какво ще кажат другите.  Всички бяха захласнати, дори пристрастени! Живееха за да споделят и да гледат животът, който живееше там. Но дали това всъщност беше истинския живот или хората толкова са загубили себе си, че ако не се видят на „стената” напълно ще забравят кои са.
Тя гледаше снимките на другите, но виждаше себе си, виждаше, че беше пораснала… А сълзите винаги идваха, дали от радост, умиление или тъга, това нямаше значение, важно беше, че тези сълзи предизвикваха въпроси, за нея, за другите, за живота. Тогава започваше да си мисли какво не и достига, защо винаги не беше доволна от себе си… и въпреки, че в съзнанието и веднага изникваше дежурния отговор: „Няма пълно щастие, радвай се на това, което имаш, защото много хора мечтаят за него”, тя не можеше да се радва, не и тази вечер, днес щеше да си поплаче, за да измиe насъбралата се мръсотия от душата си и да започне от утре, да се надява и да мечтае, защото въпреки тъгата, която я обземаше тя познаваше щастието!  Беше получила всичко, което бе искала до момента, но и беше прекалено взискателна към себе си, мислеше си, че винаги може  по-добре.
Погледна снимката си, усмихна се на себе си, каква беше?- Променлива, понякога небрежна,  друг път педантична…   Беше от онези момичета, които всяка сутрин се събуждаха в различно настроение и следваха всеки ден своите различни мечти…  Импровизираше…  Понякога се чувстваше некомфортно в ролята, която беше си избрала. Но това беше само до момента, в който се прибереше в къщи, тогава можеше да бъде просто онова момиче, което все още не е разбрало какво иска от живота. Имаше и добри дни, в които се чувстваше добре в ролята  си и се харесваше толкова много, че оставаше в нея за дълго… Наслаждаваше й се докрай, понякога плачеше, когато трябваше да се радели с нея, но продължаваше напред със следващата…  Играта й харесваше, можеше да пробва от всичко и така да реши каква иска да бъде. 


Може би в детството си беше себе си, после в училище играеше ролята на отличничката, след това мина през ролята на бунтарката, после за първи път се сблъска с ролята на влюбена и тогава може би  усети колко красив и грозен може да бъде живота, как това чувство контролира целия и свят. Тогава тя мислеше колко егоистична всъщност е любовта, как обича, за да я обичат и въпреки, че бе чувала, за истинската любов, в която няма егоизъм, тя не вярваше в това, живота още ни и го беше доказал… Всичко тогава за нея беше игра, породена от инстинкта  да задоволиш себе си, да се чувстваш значим, да усещаш любовта на другите, тяхното одобрение, възхищение… само тога усещаш силата си... когато имаш любовта на другите.И ето пак мислите я отведоха до любовта. 
-За какво друго искаш да си говорим!? - попита я сърцето й.  
-За любовта, припомни ми, че обичам и усещам любов...! - каза тихо тя.
Тя познаваше любовта, но въпреки това й харесваше да слуша сърцето си как и разказва, да го усеща как бие, особено във вечери като тази, когато тъгата идваше при нея. 
Пак погледна стената си във Facebook и в съзнанието и изникваха спомени... Помисли си колко се е развил света щом вече дори не е нужно да помни, имаше дневник на живота и той не беше таен, какъвто имаше, когато беше на 14 години, напротив той беше публичен, шарен със всевъзможни етикети, снимки и думи, с които да привлича погледите на другите, да бъде  интересна, харесвана…  Вече дори не беше нужно да се среща с хората, трябваше само да отвори страницата, да напише това, което иска другите да прочетат, да качи снимките, които иска другите да видят и да наблюдава…  „В какво се превърнаха хората”-помисли си тя, „В ексхибиционисти, които разголват живота си пред всички, и воайори, които гледат.” И тя беше такава, но понякога изключваше бутона „АВТОПИЛОТ” и започваше да си задава въпроси, да иска да усети какво става, да слезе за малко от колелото... Но нима светът може да спре или пък да се върти на обратно? Не! Но ние можем да спрем, за да си починем, да се скрием за малко в себе си и да попитаме: "Какво става там?" Да оставим света да продължи, а ние да се подготвим за новата си роля, защото той се сътворява всеки ден... А хората са така устроени, че да се адаптират към промените, да бъдат актьори в различни роли, и всяка от тези роли да е истинска!

3 коментара:

  1. Ще се радвам да я споделяте, ако ви е харесала! Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  2. Малина Сълковска22 април 2013 г., 17:18

    Браво, Неви! Много ми хареса както и другите ти публикации.Продължавай да публикуваш!

    ОтговорИзтриване