Да пораснем с децата си!

Прекрасен ден! Начало.... на август, на любов, на радост, на промяна! Усмихвам се доволно на живота, забравила за скучното ежедневие. Целунах детето си с "Обичам те", и сърцето ми се разтопи от неговите ръчички върху бузите ми и все още бебешкото му "Обичам те и аз".
Как може да съм толкова влюбена в това малко дяволче, което всеки ден ме кара да си задавам въпроса дали съм добра майка... Уча се всеки ден и всеки ден правя по някоя грешка... Дали ще успея?! Ех, а ми се иска да направя добър човек от него, а всеки казва, че само времето знае отговора на тази трудна задача...

Колко време му отделям, дали е достатъчно, а дали съм добър пример, дали мога да казвам "Не", когато трябва, дали не го задушавам с постоянното си бдене над всяко негово действие? Да му дам ли свобода? Ами ако го заболи? Ех, не е лесно! Затова днес съм решила да си подготвя план! Ще се променям, няма как, за да получавам, трябва и да дам!
Ще внимавам, когато ми се иска да викам, ще се опитам да го кажа нежно, така че да ме чуе, да ме разбере... И ще се опитам  да не правя нещата, които съм му забранила, и ще се опитам да не му казвам "Тихо", "Стига", "Не плачи", "Не ме ядосвай", "Ще правиш каквото ти кажа", "Ще ме слушаш".... и още куп такива изречения, които не му позволяват да изрази себе си, да почувства, че е разбиран, че някой му вярва. Замисляли ли сте се когато се карате на вашето дете какви думи използвате, как му говорите, как се държите с него, ако изведнъж си смените ролите и той стане възрастният, а вие детето как ще се чувствате, ако някой ви говори така?!
Трябва ли да бъдем строги, или трябва да им дадем свобода?  Да намерим баланса, но как, това е ужасно трудно... Като за начало можем да се опитаме да се държим с тях като с равни, да спрем да ги гледаме отвисоко, да слезем при тях, да се опитаме да ги разберем. Когато нещо не ни харесва да им обясним защо и как се чувстваме, да им откажем когато не искаме да направим нещо, да бъдем себе си, а не "родители". Нека не влизаме в тази роля, нека не бъдем онези страшните, които все се карат, или пък онези готините, които всичко дават. Нека бъдем като тях, истински, без да се опитваме да играем роли, за да бъдем "най-добрите".
Да ги оставим да живеят, както искат. Не е нужно да тичаме след тях и да ги молим да си изядат обяда, или пък да ги гоним с бутилката с вода, защото днес са пили много малко вода, те няма да умрат от глад, жажда, студ, слънце... Но ще загубят усещането да се грижат за себе си, ако някой постоянно тича за тях. Такива ли искаме да ги направим? Едва ли! Те искат да ги разбираме, да уважим тяхното мнение, да им дадем избор, да ги оставим за малко намира, за да направят това, което искат. Но най-много искат да се обичаме! Искат да бъдем щастливи точно толкова, колкото ние искаме тяхното щастие! И каквото и да правим или говорим, те винаги усещат как се чувстваме. Опитайте се да се отпуснете, да се успокоите, да се усмихнете, да контролирате истеричните пристъпи и ще видите как и детето ще бъде спокойно, усмихнато  и няма да изпада в истерия. Знам, че е трудно! Аз се уча всеки ден, и когато успея да победя "родителя", "наставника", и "истеричката" в мен, съм много горда със себе си! Опитайте, и не спирайте когато не успеете, напротив продължавайте, това няма да стане за ден или два, но един ден ще разберете, че благодарение на детето си, сте станали други, такива каквито винаги сте искали да бъдете, защото сте се променяли заедно! Учили сте се един от друг!
Лято е, време за почивки, време, в което сме с децата си... Аз ще се опитам да бъда различна, надявам се да успея! А вие?

За бурите вътре в нас...

Стоях на дивана с компютър в скута и четях. Точно в този момент оранжевият гербер във вазата до мен бавно се свлече и нищо не остана от красивата му осанка от преди малко. Гледах го, гледах как пада и през главата ми минаха толкова много мисли, сякаш исках да си направя бърза равносметка преди да е паднал. Заболя ме, все едно нещо в мен умря...

 Пак го поглеждам, а той стои там красив, но пречупен на две, с наведена глава и красива оранжева панделка. Мисля си, и ние сме като гербери - крехки, уж сме изправени и гордо държим глава, сложили красивите „панделки”, а всъщност сме толкова уязвими, и най-малкия полъх на вятъра може да ни убие.  Душите ни са крехки, не могат да се справят с трудностите, не могат да понесат да не бъдат обични, харесвани, оценени. Искаме да сме силни , да сме смели, да се справяме, да не показваме че сме пълни със съмнения. Но може би в това се крие силата – да превъзмогнеш несигурността, страховете,  и съмненията, да не спираш да държиш душата и тялото „изправени”.  Тези дни съм доста развълнувана и може би заради това, един гербер отключи цяла лавина от чувства…  Чувствам се като вълна, която се блъска между скалите, имам сила, усещам я, но съм затворена. Затворена в собствените си окови. И се боря да намеря пролука, пукнатина в скалата, някъде от където да се излея да освободя силата си и да тръгна към брега, който ще докосвам свободна. И това блъскане ме побърква, кара ме да минавам през всичките си „аз”, за да намеря пътя. Заливат ме безброй въпроси, искам да знам какво ме очаква, на колко дни съм от моето освобождаване, дали е близо, кога ще мога да изразя себе си, да покажа че съм се освободила от онова гадно и смазващо чувство и вече съм – силна, непоколебима, изпълнена с енергия.  Какво ме очаква, кога и къде? Усещам, че нещо ще се случи, но не мога да зная кога. Дали е скоро? Замислям се, дали пък да не отида при някоя врачка и не я попитам какво ме очаква? Отказвам се! Така правят отчаяните хора, а аз не искам да бъда като тях! Та аз го усещам толкова силно с цялата си същност, че не нужно някой друг да поглежда в живота ми, за да ми каже какво ме очаква. Аз знам! Всичко зависи от мен! И всъщност осъзнавам, че не съм отчаяна, а развълнувана, просто се подготвям, притаила дъх за голямата промяна. Вълната ще се блъска, докато бъде готова и накрая ще се издигне, ще прескочи всички прегради и ще се разлее… щастлива, доволна и устремена. Такава е душата ми, непримирима изпълнена с вяра и доверяваща се на инстинкта си за успех…

Значи не съм като гербера, а колко много неща ми минаха през главата само заради него. Поглеждам го, дали да го хвърля? Той се е предал, защото такава е неговата природа, но ние сме други, дори и да наведем глава после можем пак да се изправим, имаме избор, как да живеем живота си. Как да приемаме света, всичко е избор, а най-важното е да избираме това, което наистина искаме, а не това което трябва... само тогава ще живеем истински. Да избираме да бъдем щастливи може би е най-трудния избор. Звучи лесно и всеки ни го повтаря, но как? Как се избира щастието, когато винаги има от какво да сме недоволни, какво да ни наранява и нещо, което ни пречи да бъдем щастливи….  Нещо вътре в нас, другото ни аз, не това нашето си, а онова, което другите са изградили в нас. Онова, което само повтаря – "Не трябва!", "Не мога!", "Не е редно!", "Не е за мен", "Трудно ми е!",  или пък "Трябва!", "Длъжен си!", "Ти си виновен…"  Точно то ни пречи да бъдем щастливи и не знам дали има начин да се отървем от него след като то ни е предадено от нашите родители и сигурно и ние ще го предадем на децата си. Как, как да променим това? Как да оставим душите си свободно да избират, а може би този избор ще отнеме правото на някой друг да направи своя? Затова ли сме сложени в рамки? За да не нараняваме другите сме приели доброволно - да нараняваме себе си? - Няма отговор, има много книги, но отговор няма… И да има той е невъзможен за осъществяване от тези, които нямат смелост да напуснат рамката.

И пак се връщам на гербера, който е виновникът за това душевно разсъждение.  Какво се случи с него? Докато аз си пишех, синът ми, който е на три години се прибра от разходка и започна да си играе до мен. Изведнъж той забеляза гербера и веднага отиде до него, качи се на малката маса, на която освен вазата, в която беше гербера имаше и бутилка от минерална вода. Той бързо грабна цветето и го премести от вазата в бутилката, но то пак клюмна,  тогава той го хвана и се опита да ги изправи, веднъж, втори, трети път, но цветето падаше…  Погали го, после го целуна, но нямаше промяна, тогава той ме погледна с въпрос в очите…  Бях удивена от неговата реакция, как с чистата си свободна, детска душа се опита да спаси гербера, да му помогне, да го „изправи”. Тогава му обясних, че повече няма какво да направим, за да го накараме да бъде като преди, защото той никога повече няма да може да се изправи отново.

Ние за щастие можем, и за щастие никога повече няма да бъдем като преди… 

За отчаянието на една майка, която откри себе си...

                     
        Изминаха много месеци, чак не искам да ги броя, месеци, в които бях готова да продължа напред, но не се получаваше... Колко е трудно на една жена излязла от професионалния живот, за да се отдаде на най-важната за нея "работа" - създаването на нов живот, нов човек...  Е, бях майка, напълно отдадена на детето и грижите за него, посветих му много време, но в един момент усещах, че имам нужда да продължа... Още докато бях в майчинство започнах с подготовката за новото начало. Завърших магистратурата си, подобрих знанията си по английски език, ходех на различни курсове и семинари, с една дума работех за новият старт, който ми предстоеше... Но какво се случи - интервю след интервю, много въпроси, много отговори, много надежди и много разочарования, уж се представях чудесно, а все не бях достатъчно добра. Пусках автобиографии, пишех мотивационни писма, на всяко следващо интервю бях по-добра от предходното, анализирах всяка дума, всеки детайл от моето представяне, търсех грешки, поправях ги и въпреки това нищо не се получаваше. Тогава дойде отчаянието, ужасно, тежко чувство, което ме хващаше стискаше ме с всичка сила и ме задушаваше. Загубих увереността си, вече виждах само недостатъци, не се харесвах, не бях достатъчно добра за никой и това ме поглъщаше... Но не спирах да опитвам, и вместо да успея аз затъвах, блъсках се като врабче в клетката на отчаянието и не намирах изход. Как да избягам, как да полетя, бяха прекършили крилата ми, бяха ми взели всичко! А бях майка, която с цялото си сърце искаше да успее, да бъде добър пример за сина си... затова продължавах! Така изминаха много дни, дни изпълнени с надежди и такива, в които не намирах сили да победя отчаянието. Прочетох много книги, от онези за положителното мислене, от онези, в които ти казват как да мечтаеш, но не и как да действаш... Тогава разбрах, че за да успея трябва да знам какво мога и какво искам, да насоча цялата си енергия в това и с малки крачки да стигна до целта.  В момента, в който моята цел бе готова, аз разбрах, че ще успея. Сега знам какво и как да направя, знам какво искам, знам и след колко време ще го получа... и не бързам, правя малки стъпки. Искам всичко да бъде както трябва, подготвям се! И докато правих всичко това ми предложиха работа, най-накрая! Но тя дойде, когато не беше вече център, не беше тя целта, дойде за да бъде средството, с което ще постигна целта си. И както казват в онези книги, когато нещо не върви, просто погледни от друг ъгъл, начертай нов план, промени нещо, поискай нещо друго... и тогава нещата ще се получат.  Работата ще ми даде спокойствието и увереността, които бях изгубила. Сега съм готова, изпълнена с енергия, изпълнена с идеи и отново мога да започна отначало... Нещо ново, различно, точно това, от което имам нужда, а не това, което си мислех, че искам. Знам, трябваше да изживея всичко, за да осъзная, че не искам това, което е за мен, а това което си мислех, че трябва да е за мен. Затова минавайки през отчаянието, открих онова, за което бях затворила очите си, онова което носих в себе си, онзи потенциал, който щях да пренебрегна, за да правя неща, от които щях да бъда не само отчаяна, но и нещастна. Сега знам най-важното - за да успееш трябва просто да знаеш какво точно искаш и да го следваш, от там нататък пътят лесно се върви и той зависи само от теб!