доста самооценката си. Какво се случи с мен? Родих, натрупах 10 излишни килограма и след като направих доста опити да ги сваля, но не успях. Започнах да изпадам в депресия. Имах доста фактори, които засилваха това състояние - липсата на достатъчно социални контакти, откъсването от работа, липсата на удовлетвореност, невъзможността да правя неща, които ми се искаше да правя, всичко това, всички тези емоционални липси аз запълвах, като готвех разни вкусотии и си хапвах. Не мога да кажа, че съм преяждала, но много пъти се хващах да ям, когато се намирам под напрежение, изнервена или разтревожена, а не защото съм наистина гладна. Трябваха ми повече от две години, за да си призная, че нямам достатъчно воля, за да се преборя с моите излишни килограми и винаги си намирах оправдания, за да не се чувствам виновна за неуспехите. Но въпреки това моя свръх Аз продължаваше да не ме харесва и аз не спирах с опитите, знаейки, че едва ли ще бъдат увенчани с успех. Е, искам да кажа: Изморих се! Изморих се да искам от себе си неща, на които не съм способна, изморих се да искам да бъда като преди, изморих се да бъда тъжна, когато видя майка с безупречно тяло! Защо? Защо обществото още от детството ни втълпява, че ако не бъдем слаби, никой няма да ни харесва, защо дори на леко закръглените жени им викат "дебеланки", каква е тази безумна мода да бъдем "S"-размер и щастливи ли са всички, които са този размер? Тогава започнах да наблюдавам, момичетата, които бяха слаби, как се чувстваха, бяха ли щастливи, имаха ли всичко, което искат? Започнах да питам, какво им липсва, за какво мечтаят, какво ги тормози?Всички отговори бяха горе долу в една посока - те искаха да бъдат харесвани, също толкова колкото исках и аз, въпреки, че нямаха 10 излишни килограма, те също като мен се съмняваха в красотата си без да има видима причина за това. Искаха да бъдат обичани, да имат мъж, на който да могат да се опрат, да имат сигурност, да имат деца, семейство, успешна кариера... Заключението: "Имах всичко с изключение на перфектното тяло, и в крайна сметка не бях единствената "дебела" на света!" Е, време беше за промяна, но този път на душата, а не на тялото. Казах си- "какво значение има перфектното тяло, ако и с него пак може да се чувстваш нещастен, самотен и недоволен от живота?" Аз съм щастлива с това, което имам, без значение излишните килограми. Благодарение на тях започнах да търся отговори на въпроси, които преди не бих си задала, защото благодарение на тях, направих списък с хубавите неща, които имам въпреки тях, и този списък не беше никак малък. Защото благодарение на тях аз намерих качества в себе си за, които не предполагах, че притежавам, защото започнах да гледам на красотата пречупена през щастието и любовта, а не през физическия и образ. Някои може би ще кажат: "Тази сега като не може да отслабне и започва да философства, и да залъгва себе си, че да си с хубаво тяло не е важно" и може би ще бъдат прави! Не знам къде е истината, но ми се иска да имаме малко повече самочувствие, да не се притесняваме от телата си, но и да не бъдем съвсем безотговорни към тях, да се обичаме, без значение, че не сме перфектни. Да търсим други качества, с които да бъдем ценни и различни, да покажем друга страна от себе си, заради, която да бъдем харесвани и обичани. И най-важното да се харесваме, ама наистина, да сме в хармония със себе си, да се усмихваме, да бъдем очарователни! Момичета, красиви сме, когато го усещаме със сърцето, а не когато го виждаме в огледалото, когато очите ни блестят и показват на света, че сме едни обичащи се и приели себе си жени!
Звучи страхотно и достижимо,а когато всички тези неща са кристално ясни на теория,а не се получава,тогава какво правим?Когато самоконтрола е висш пилотаж,защото само така успяваш да владееш положението...Как да изхвърля контрола?
ОтговорИзтриванеАко трябва да отговоря на последния въпрос с една дума тя ще е - С любов!
ОтговорИзтриванеКъм себе си, към хората около мен, към живота... Контролът е обратното на любовта, той е несигурност, неувереност, страх...