събота, 2 ноември 2013 г.

За Зори...

Днес е ден за спомняне. Всеки си има някой, който го гледа от небето и днес е денят, в който е хубаво да си спомним за него, да поговорим за него, да го споменем. Днес в съзнанието ми без да искам, нахлу един мил образ, едно момиче, моето момиче. Усетих, че трябва да и напиша нещо, да я почета.
Всичко започна много отдавна, още от детската градина бяхме все заедно. Приятелки. Две малки момиченца, които всеки ден играят заедно, които се бият, а после си прощават,  които се търсеха, които споделяха, които мечтаеха заедно. Имахме прекрасни дни и дълги нощи в обсъждане на  живота и любовта. Аз знаех как да я разсмивам, а тя как да ме утеши, аз бързах да опитам всичко, а тя избираше най-подходящия момент. Аз бях слабата, тя беше силната, аз бях влюбчивата, тя сериозната, имахме баланс, хармония, синхрон. Имахме тайни, които пазехме от света, имахме думи, които бяха само наши, имахме смелост да се съдим и после да си прощаваме. Приятелки, такива бяхме и още сме, макар и разделени от един живот. Когато аз заминах да уча, тя остана. Винаги с трепет очаквах момента, в който ще се прибера, за да и разкажа всичко, да чуя нейното "всичко" и да се насладя на компанията й.

В деня, когато разбрах, че е болна, не исках да повярвам, че това е истина. Бях далеч, а толкова исках да съм до нея, мислех всеки ден за нея, молих се, и вярвах, че ще успее, че ще победи. Написах и писмо от онези истинските, стисках го силно преди да го пусна в пощенската кутия, защото исках, когато го докосне да усети колко много обич има в него. "Хей, приятелко, нали знаеш, че си по-силната от нас, нали знаеш, как се побеждава, нали знаеш как вярата и постоянството могат да променят и невъзможното, бори се! Вярвам, че ще успееш! Обичам те!" Нещо такова имаше в онова писмо, и много обич и подкрепа. Бяхме толкова млади, не вярвах, че смъртта бе избрала нея. Не исках да я загубя, но всеки път, когато се прибирах и я виждах, разбирах, че си отива. Боже колко ужасна беше тази мисъл. Стоях до нея и разказвах смешните истории, говорех и за какво ли не, но не събрах смелост да говоря за нея и за болестта. Тя също мълчеше. Когато я питах как е, тя ми казваше, че ще се оправи и аз с цялото си сърце исках да е така,  чаках да чуя, че е по-добре, а времето минаваше и дните ставаха по малко. Сега съжалявам, че не можах да и кажа довиждане, че не я утеших. Съжалявам, че не говорех с нея, за да и бъде по-лесно да си тръгне. Сега се питам, какво ли е било в душата и, дали е била готова, дали е била съгласна, дали се е страхувала, дали не е била сърдита, дали имаше нужда да крещи и проклина, и заедно да мразим всеки виновен за това, което се случваше . Съжалявам, че нямах възможност да и дам рамо, на което истински да поплаче, съжалявам, че и двете се правехме на силни и избягвахме тази "тема". Прости ми приятелко, че не събрах смелост да говоря за твоята болка, че се страхувах, да не те натъжа.
Никога няма да забравя деня в който разбрах, че си си отишла, свлякох се на земята и изревах, като ранено животно, като човек, който е изгубил част от себе си, толкова боли... Не можех да дишам... Беше някакъв шантав ден,  в който не знаех какво да правя, толкова исках да съм до теб в този последен твой ден, че не исках да си тръгвам, стоях  близо до теб и плачех. Обичам да плача за теб, да си говоря с теб и все още го правя, тогава стаята се избълва с твоето присъствие, тогава излизат спомените, тогава знам, че сме заедно. Днес си спомням, как ми подари един страхотен часовник за рождения ден, толкова го исках и ти ме изненада с него. Не знам къде е той сега, но след време някой ми каза, че часовника е символ за раздяла... Ех, каква раздяла... Обичам часовници, но знаеш ли, че те спират на ръката ми докато ги нося? Може би защото за нас времето не е от значение, аз не вярвам в раздялата, не вярвам и в края, защото всеки път, когато искам аз те усещам в сърцето си. Там е онази Зори, която обичам, там е моята Зорница, която много ми липсва. Вече не взимам по две стъпала за да стигна до етажа ти по пантофи, вече не звъня на вратата и не чакам да ми отвориш... Но все още си вътре в сърцето ми и винаги ще бъдеш там! Задушница е, нека си спомним, нека разкажем, нека обичаме...

Няма коментари:

Публикуване на коментар