Да пораснем с децата си!

Прекрасен ден! Начало.... на август, на любов, на радост, на промяна! Усмихвам се доволно на живота, забравила за скучното ежедневие. Целунах детето си с "Обичам те", и сърцето ми се разтопи от неговите ръчички върху бузите ми и все още бебешкото му "Обичам те и аз".
Как може да съм толкова влюбена в това малко дяволче, което всеки ден ме кара да си задавам въпроса дали съм добра майка... Уча се всеки ден и всеки ден правя по някоя грешка... Дали ще успея?! Ех, а ми се иска да направя добър човек от него, а всеки казва, че само времето знае отговора на тази трудна задача...

Колко време му отделям, дали е достатъчно, а дали съм добър пример, дали мога да казвам "Не", когато трябва, дали не го задушавам с постоянното си бдене над всяко негово действие? Да му дам ли свобода? Ами ако го заболи? Ех, не е лесно! Затова днес съм решила да си подготвя план! Ще се променям, няма как, за да получавам, трябва и да дам!
Ще внимавам, когато ми се иска да викам, ще се опитам да го кажа нежно, така че да ме чуе, да ме разбере... И ще се опитам  да не правя нещата, които съм му забранила, и ще се опитам да не му казвам "Тихо", "Стига", "Не плачи", "Не ме ядосвай", "Ще правиш каквото ти кажа", "Ще ме слушаш".... и още куп такива изречения, които не му позволяват да изрази себе си, да почувства, че е разбиран, че някой му вярва. Замисляли ли сте се когато се карате на вашето дете какви думи използвате, как му говорите, как се държите с него, ако изведнъж си смените ролите и той стане възрастният, а вие детето как ще се чувствате, ако някой ви говори така?!
Трябва ли да бъдем строги, или трябва да им дадем свобода?  Да намерим баланса, но как, това е ужасно трудно... Като за начало можем да се опитаме да се държим с тях като с равни, да спрем да ги гледаме отвисоко, да слезем при тях, да се опитаме да ги разберем. Когато нещо не ни харесва да им обясним защо и как се чувстваме, да им откажем когато не искаме да направим нещо, да бъдем себе си, а не "родители". Нека не влизаме в тази роля, нека не бъдем онези страшните, които все се карат, или пък онези готините, които всичко дават. Нека бъдем като тях, истински, без да се опитваме да играем роли, за да бъдем "най-добрите".
Да ги оставим да живеят, както искат. Не е нужно да тичаме след тях и да ги молим да си изядат обяда, или пък да ги гоним с бутилката с вода, защото днес са пили много малко вода, те няма да умрат от глад, жажда, студ, слънце... Но ще загубят усещането да се грижат за себе си, ако някой постоянно тича за тях. Такива ли искаме да ги направим? Едва ли! Те искат да ги разбираме, да уважим тяхното мнение, да им дадем избор, да ги оставим за малко намира, за да направят това, което искат. Но най-много искат да се обичаме! Искат да бъдем щастливи точно толкова, колкото ние искаме тяхното щастие! И каквото и да правим или говорим, те винаги усещат как се чувстваме. Опитайте се да се отпуснете, да се успокоите, да се усмихнете, да контролирате истеричните пристъпи и ще видите как и детето ще бъде спокойно, усмихнато  и няма да изпада в истерия. Знам, че е трудно! Аз се уча всеки ден, и когато успея да победя "родителя", "наставника", и "истеричката" в мен, съм много горда със себе си! Опитайте, и не спирайте когато не успеете, напротив продължавайте, това няма да стане за ден или два, но един ден ще разберете, че благодарение на детето си, сте станали други, такива каквито винаги сте искали да бъдете, защото сте се променяли заедно! Учили сте се един от друг!
Лято е, време за почивки, време, в което сме с децата си... Аз ще се опитам да бъда различна, надявам се да успея! А вие?

За отровната родителска любов...

Историята, която ще ви разкажа, ме провокира да напиша тази статия. Преди няколко дни разговарях с една възрастна жена и тя ми разказа за живота си. Поглеждайки назад от позицията, в която се намира, тя ми каза, че една от големите грешки в живота и е това, че не е могла да се "раздели" от родното си семейство и така цял живот не е взимала сама решения, а винаги се е допитвала до майка си. И сега, когато майка и вече я няма тя осъзнава и със съжаление казва, че е искала да изживее живота си по съвсем друг начин. Ето и историята:
Живяла в семейство, което и е дало любов, усещала подкрепата на родителите си, но и постоянната намеса на майка си във всяка важна стъпка от нейния живот. Така дошло времето, в което тя се омъжила и се отделила от родителите си, но въпреки това при всяка трудност или проблем, тя търсела за помощ майка си. Никой, никога не я е оставил сама да решава нещо в живота си. И така след няколко години брак, и едно прекрасно дете, младото момиче се развело, защото според майка и това не бил подходящия за нея мъж. А всъщност проблемите не били толкова страшни, но тогава момичето страхувайки се да не сгреши,  решило вместо да се погрижи за своя брак, да се откаже и да се върне при майка си. Същевременно бащата починал и двете заживели заедно. И така цял живот момичето прекарало сама, без мъж до себе си, без истинска любов и с безброй въпроси, на които чак сега открива отговор - тя не е живяла живота си както иска, а както са я съветвали, че е най-добре за нея. Сега съжалява, и въпреки, че отстрани е изглеждала силна и независима самотна майка, тя през цялото време е искала да бъде просто жена, обгрижвана от своя съпруг. Тази история ме трогна и ме накара да се замисля как може понякога родителите в желанието си децата им да получат най-доброто, да ги обричат да живеят живот, който не искат. Сега ми се иска да разгледам нещата от двете страни.

         Аз също съм дъщеря и за щастие съм се родила в семейство, в което съм получила любов и подкрепа. Но аз имах късмета да се отделя от моето родно семейство още на 18 години. Имах своите трудни моменти, но се научих сама да взимам решенията, търсех подкрепата и утехата при родителите, но не им позволявах да ми дават решения, защото тези решения са добри за мен, но пречупени през родителската призма, което не значи, че са това,  което аз искам. Така пораснах, научих се да решавам сама, а те се научиха да приемат моите решения дори понякога да не бяха съгласни с тях. За което им благодаря! Сега вече имам мое семейство и въпреки, че много обичам родителите си, новото ми семейсво е най-важно за мен. Родителите ми са моя гръб, а семейството ми е моето бъдеще. Имам своите трудни моменти, но не бягам, не се отказвам и не търся отговорите от родителите, там търся подкрепата, от която имам нужда за да поема посоката, която аз съм избрала. Но това можеше и да не се случи, ако моята майка не се беше оттеглила доброволно и не бе заела ролята на наблюдател, а не на съветник! Благодаря ти, мамо!
Затова момичета, ако откриете себе си тук, бих ви казала: Обичайте много своите родители, но не им позволявайте да контролират живота ви. Също така не им позволявайте от ролята на родители да минат в ролята на деца и в един момент вие да се чувствате длъжни да се грижите за тях и да пренебрегвате своите семейства (изключвам случаите, в които те наистина физически не могат да се грижат за себе си). Те са големи хора, родители, щом са ви отгледали значи могат да гледат и себе си.
Взимайте сами решенията и не пренебрегвайте собствените си желания, смятайки ги за неправилни. Това е вашия живот, живейте го така както ви се иска и, ако може на известна дистанция. Покажете им благодарност, но ги накарайте да разберат, че сте достатъчно големи и се справяте чудесно и сами.
          Какво се случва с родителите? Освен дъщеря, аз вече съм и майка и от сега се притеснявам, дали няма да се опитвам да контролирам живота на детето си и да искам от него да живее по моя начин, защото според мен това е най-доброто. Статистиката сочи, че процентът на този тип майки е по висок, когато те по някаква причина са останали без партньор и са се вкопчили още по-силно в децата си.Но има и много семейства, които го правят и това оказва пагубно влияние на децата им и на техните нови семейства.  За тях бих казала, че в един момент вашите добри съвети може да се обърнат срещу вас и вашата любов да се превърне в бреме за вашите деца. Вие си имате ваш живот, живейте го, правете нещата, които не сте могли да направите, когато сте били активни родители и грижите за децата са отнемали цялото ви време. Сега времето е ваше, отдайте се на всички онези прекрасни неща, които са ви липсвали и оставете децата си да живеят живота си.  Освободете ги! Оставете ги да бъдат родители, насърчавайте ги, подкрепяйте ги, за да се чувстват уверени. И най-важното освободете се от мисълта, че вие знаете кое е най-добро за тях. Те знаят, ако не знаят с времето и опита, който имат ще го разберат! И ще ви бъдат много благодарни, че сте ги оставили да живеят, по начина, по който искат!