Да пораснем с децата си!

Прекрасен ден! Начало.... на август, на любов, на радост, на промяна! Усмихвам се доволно на живота, забравила за скучното ежедневие. Целунах детето си с "Обичам те", и сърцето ми се разтопи от неговите ръчички върху бузите ми и все още бебешкото му "Обичам те и аз".
Как може да съм толкова влюбена в това малко дяволче, което всеки ден ме кара да си задавам въпроса дали съм добра майка... Уча се всеки ден и всеки ден правя по някоя грешка... Дали ще успея?! Ех, а ми се иска да направя добър човек от него, а всеки казва, че само времето знае отговора на тази трудна задача...

Колко време му отделям, дали е достатъчно, а дали съм добър пример, дали мога да казвам "Не", когато трябва, дали не го задушавам с постоянното си бдене над всяко негово действие? Да му дам ли свобода? Ами ако го заболи? Ех, не е лесно! Затова днес съм решила да си подготвя план! Ще се променям, няма как, за да получавам, трябва и да дам!
Ще внимавам, когато ми се иска да викам, ще се опитам да го кажа нежно, така че да ме чуе, да ме разбере... И ще се опитам  да не правя нещата, които съм му забранила, и ще се опитам да не му казвам "Тихо", "Стига", "Не плачи", "Не ме ядосвай", "Ще правиш каквото ти кажа", "Ще ме слушаш".... и още куп такива изречения, които не му позволяват да изрази себе си, да почувства, че е разбиран, че някой му вярва. Замисляли ли сте се когато се карате на вашето дете какви думи използвате, как му говорите, как се държите с него, ако изведнъж си смените ролите и той стане възрастният, а вие детето как ще се чувствате, ако някой ви говори така?!
Трябва ли да бъдем строги, или трябва да им дадем свобода?  Да намерим баланса, но как, това е ужасно трудно... Като за начало можем да се опитаме да се държим с тях като с равни, да спрем да ги гледаме отвисоко, да слезем при тях, да се опитаме да ги разберем. Когато нещо не ни харесва да им обясним защо и как се чувстваме, да им откажем когато не искаме да направим нещо, да бъдем себе си, а не "родители". Нека не влизаме в тази роля, нека не бъдем онези страшните, които все се карат, или пък онези готините, които всичко дават. Нека бъдем като тях, истински, без да се опитваме да играем роли, за да бъдем "най-добрите".
Да ги оставим да живеят, както искат. Не е нужно да тичаме след тях и да ги молим да си изядат обяда, или пък да ги гоним с бутилката с вода, защото днес са пили много малко вода, те няма да умрат от глад, жажда, студ, слънце... Но ще загубят усещането да се грижат за себе си, ако някой постоянно тича за тях. Такива ли искаме да ги направим? Едва ли! Те искат да ги разбираме, да уважим тяхното мнение, да им дадем избор, да ги оставим за малко намира, за да направят това, което искат. Но най-много искат да се обичаме! Искат да бъдем щастливи точно толкова, колкото ние искаме тяхното щастие! И каквото и да правим или говорим, те винаги усещат как се чувстваме. Опитайте се да се отпуснете, да се успокоите, да се усмихнете, да контролирате истеричните пристъпи и ще видите как и детето ще бъде спокойно, усмихнато  и няма да изпада в истерия. Знам, че е трудно! Аз се уча всеки ден, и когато успея да победя "родителя", "наставника", и "истеричката" в мен, съм много горда със себе си! Опитайте, и не спирайте когато не успеете, напротив продължавайте, това няма да стане за ден или два, но един ден ще разберете, че благодарение на детето си, сте станали други, такива каквито винаги сте искали да бъдете, защото сте се променяли заедно! Учили сте се един от друг!
Лято е, време за почивки, време, в което сме с децата си... Аз ще се опитам да бъда различна, надявам се да успея! А вие?