За бурите вътре в нас...

Стоях на дивана с компютър в скута и четях. Точно в този момент оранжевият гербер във вазата до мен бавно се свлече и нищо не остана от красивата му осанка от преди малко. Гледах го, гледах как пада и през главата ми минаха толкова много мисли, сякаш исках да си направя бърза равносметка преди да е паднал. Заболя ме, все едно нещо в мен умря...

 Пак го поглеждам, а той стои там красив, но пречупен на две, с наведена глава и красива оранжева панделка. Мисля си, и ние сме като гербери - крехки, уж сме изправени и гордо държим глава, сложили красивите „панделки”, а всъщност сме толкова уязвими, и най-малкия полъх на вятъра може да ни убие.  Душите ни са крехки, не могат да се справят с трудностите, не могат да понесат да не бъдат обични, харесвани, оценени. Искаме да сме силни , да сме смели, да се справяме, да не показваме че сме пълни със съмнения. Но може би в това се крие силата – да превъзмогнеш несигурността, страховете,  и съмненията, да не спираш да държиш душата и тялото „изправени”.  Тези дни съм доста развълнувана и може би заради това, един гербер отключи цяла лавина от чувства…  Чувствам се като вълна, която се блъска между скалите, имам сила, усещам я, но съм затворена. Затворена в собствените си окови. И се боря да намеря пролука, пукнатина в скалата, някъде от където да се излея да освободя силата си и да тръгна към брега, който ще докосвам свободна. И това блъскане ме побърква, кара ме да минавам през всичките си „аз”, за да намеря пътя. Заливат ме безброй въпроси, искам да знам какво ме очаква, на колко дни съм от моето освобождаване, дали е близо, кога ще мога да изразя себе си, да покажа че съм се освободила от онова гадно и смазващо чувство и вече съм – силна, непоколебима, изпълнена с енергия.  Какво ме очаква, кога и къде? Усещам, че нещо ще се случи, но не мога да зная кога. Дали е скоро? Замислям се, дали пък да не отида при някоя врачка и не я попитам какво ме очаква? Отказвам се! Така правят отчаяните хора, а аз не искам да бъда като тях! Та аз го усещам толкова силно с цялата си същност, че не нужно някой друг да поглежда в живота ми, за да ми каже какво ме очаква. Аз знам! Всичко зависи от мен! И всъщност осъзнавам, че не съм отчаяна, а развълнувана, просто се подготвям, притаила дъх за голямата промяна. Вълната ще се блъска, докато бъде готова и накрая ще се издигне, ще прескочи всички прегради и ще се разлее… щастлива, доволна и устремена. Такава е душата ми, непримирима изпълнена с вяра и доверяваща се на инстинкта си за успех…

Значи не съм като гербера, а колко много неща ми минаха през главата само заради него. Поглеждам го, дали да го хвърля? Той се е предал, защото такава е неговата природа, но ние сме други, дори и да наведем глава после можем пак да се изправим, имаме избор, как да живеем живота си. Как да приемаме света, всичко е избор, а най-важното е да избираме това, което наистина искаме, а не това което трябва... само тогава ще живеем истински. Да избираме да бъдем щастливи може би е най-трудния избор. Звучи лесно и всеки ни го повтаря, но как? Как се избира щастието, когато винаги има от какво да сме недоволни, какво да ни наранява и нещо, което ни пречи да бъдем щастливи….  Нещо вътре в нас, другото ни аз, не това нашето си, а онова, което другите са изградили в нас. Онова, което само повтаря – "Не трябва!", "Не мога!", "Не е редно!", "Не е за мен", "Трудно ми е!",  или пък "Трябва!", "Длъжен си!", "Ти си виновен…"  Точно то ни пречи да бъдем щастливи и не знам дали има начин да се отървем от него след като то ни е предадено от нашите родители и сигурно и ние ще го предадем на децата си. Как, как да променим това? Как да оставим душите си свободно да избират, а може би този избор ще отнеме правото на някой друг да направи своя? Затова ли сме сложени в рамки? За да не нараняваме другите сме приели доброволно - да нараняваме себе си? - Няма отговор, има много книги, но отговор няма… И да има той е невъзможен за осъществяване от тези, които нямат смелост да напуснат рамката.

И пак се връщам на гербера, който е виновникът за това душевно разсъждение.  Какво се случи с него? Докато аз си пишех, синът ми, който е на три години се прибра от разходка и започна да си играе до мен. Изведнъж той забеляза гербера и веднага отиде до него, качи се на малката маса, на която освен вазата, в която беше гербера имаше и бутилка от минерална вода. Той бързо грабна цветето и го премести от вазата в бутилката, но то пак клюмна,  тогава той го хвана и се опита да ги изправи, веднъж, втори, трети път, но цветето падаше…  Погали го, после го целуна, но нямаше промяна, тогава той ме погледна с въпрос в очите…  Бях удивена от неговата реакция, как с чистата си свободна, детска душа се опита да спаси гербера, да му помогне, да го „изправи”. Тогава му обясних, че повече няма какво да направим, за да го накараме да бъде като преди, защото той никога повече няма да може да се изправи отново.

Ние за щастие можем, и за щастие никога повече няма да бъдем като преди…