Раздялата... как сърцето пусна болката...

Тя седеше в леглото свила колене и гледаше дъжда през прозореца. Беше изтощена. Очите и бяха зачервени от плач, а по лицето и се стичаха черни вадички грим. Вече нямаше сили - да мисли, да чувства, да вика, да плаче... беше изпразнила всичко и сега беше в несвяст. Спокойна, беше спокойна, най-трудното беше свършило, бурята бе преминала... Последните няколко дни бяха минали ужасно...
Той не дойде на уговорената им среща. Не си вдигна телефона, въпреки, че тя звъня няколко пъти. После изпрати съобщение: "Всичко свърши! Съжалявам!". Тя пусна телефона така  все едно бе изгорил ръката и... Но всъщност сърцето изгаряше, биеше като лудо, искаше да изскочи от тялото и да избяга от болката, която го заливаше... Първо дойде гневът - задушаващ, толкова силен, изригна като вулкан и помете всички други чувства...Крещеше, плачеше, тичаше насам натам и събаряше всичко по пътя си, после спря, не дишаше, чуваше как бие сърцето и... в този миг искаше да е пред него...  да го погледне в очите и да му се изсмее, да го нарани с думи, да го унижи, да му каже, че е жалък страхливец, малко човече, неспособно да обича истински! Мразеше го, мразеше себе заради това, което му беше дала, заради всеки прекрасен миг, който му бе подарила... Глупачка! Пак се беше излъгала... Защо? Защо попадаше на мъже, които я изоставяха? Къде беше сродната и душа? Имаше ли такава? ... Пак същите въпроси, пак същите сълзи, пак същата вина и тази болка... непоносима! Нееееее, не можеше да повярва, че отново започва отначало... Беше изморена... Три дни плака, крещя  и се влачи из апартамента, като ранено животно, което от болка не може да си намери място... Искаше да говори, искаше да мълчи, искаше да излее някъде сърцето си, да го освободи, да го пречисти...  Сега се усмихна, сякаш видя пред себе си онова малко момиченце, което живееше вътре в нея, сякаш го чу да казва нежно: "Аз вярвам в любовта, а ти?

Дъждът беше спрял, тя се изправи съвсем бавно, обърна се и тръгна към банята. Пусна душа и застана пред огледалото. Беше хубава, въпреки размазания грим, под него вече се подаваше новото лице, онова възроденото след болката... онова на малкото момиче, което още вярва в любовта. Съблече се и влезе под душа...
Слънцето вече надничаше между облаците. Погледна го, усети топлината му, беше прекрасно... Надеждата пак изгряваше! След като беше направила грандиозно изпращане на болката отдавайки и нужното внимание вече беше готова да я пусне да си тръгне... "Довиждане" каза тя гледайки в огледалото, "Готова съм да продължа напред".  Оправи косата си, гримира се, облече една от любимите си рокли, която той и беше подарил, "В твоя чест"- каза тя и се усмихна. Погледана в огледалото - беше нова, чисто нова като порцеланова кукла - прекрасна, нежна, женствена... Никой не можеше да види какво се беше случило, никой не би повярвал как е крещяла, обезумяла от болка... Тя вече беше умирала толкова пъти, че сърцето и знаеше да се възстановява, и въпреки, че се страхуваше да не го счупят отново, беше готова да поеме още щастие, болка,  още от всичко, което и беше подготвил живота...