Когато не разбираме другия...

Тя погледна часовника на компютъра и видя, че отдавна е минало полунощ, бързо го изключи и се приготви да си легне. Той вече спеше, поне така изглеждаше. Тази вечер тя го беше пренебрегнала, не го посрещна както обикновено, не го попита как е минал деня му, не му сервира вечерята. Беше излязла от ролята си на домакиня и се беше захласнала с нови занимания.  Остави го сам да се погрижи за всичко, което обикновено правеше тя. Той дори не вечеря, беше се разсърдил, не беше свикнал да бъде пренебрегнат, беше ядосан може би...

Тя бавно се мушна в леглото, но там не беше спокойно, усещаше дишането му, усещаше, че той не спи, усещаше обидата му и това я караше да се чувства много неприятно . Изпиваше вина, а трябваше ли? Беше късно, за да говорят, а и тя знаеше, че сега обидата ще говори вместо него и този разговор няма да стигне доникъде, затова реши да замълчи, да изчака утрото. Опита се да заспи, но не и се получаваше, чувстваше се толкова виновна и също толкова обидена, колкото се чувстваше и той. Замисли се как хората свикват с рутината, и когато някой от двамата се променя, те не се съгласяват с това, напротив – не разбират, а по скоро са склонни да обвиняват, да се чувстват жертви, неразбрани, обидени от поведението на другия. Такива сме ние хората, действаме по първичния начин и отхвърляме промяната, нападаме търсейки в това най-добрата защита... Дали  и тя не правеше така, когато се чувстваше застрашена? Сигурно!Колко трудно беше да разбираш и обичаш всеки ден, и най-вече да се променяш с любовта. Изискваше се огромно търпение, което понякога не ни се отдаваше, тогава изкарвахме страховете ни от неизвестното и показвахме слабост, като влизахме в ролята на жертвата и по този начин карахме другия да изпитва вина. А всъщност не се беше случило нищо кой знае какво. Просто не беше лесно да позволим на другия да промени нещо в живота си, страхувайки се от това какво би се случило след това.

 Знаеше, че ще и бъде трудно в любовта, но въпреки това не би се отказала от нея, беше осъзнала най-важното, че ако не можем да се променяме заедно, в един момент на единият, ще му писне и ще си тръгне от тази връзка.
Тя се размърда в леглото, изпита нужда да го докосне, да му покаже, че съжалява, да каже извинявай, да се опита да стопи гнева, който не му позволяваше да заспи, но той я отхвърли, не беше готов да я разбере, не и тази вечер, може би сутринта… Тогава все пак тя реши да каже, че съжалява, но той не отговори...
"Всеки има право да бъде обиден"-помисли си тя, все пак е човешко да реагираме така, но е много важно да умеем да върнем баланса обратно.  Винаги в една връзка има две роли, и за да е тя хармонична те трябва да се менят. Всеки един от партньорите трябва да може да играе и двете роли, трябва да може както да се сърди и да бъде жертва, така и да разбира и да бъде умиротворител, иначе всичко ще свърши. Много хора живеят с идеята, че когато другият прави нещо, което на тях не им харесва това значи веднага да си тръгнат, вместо да се опитат да изгладят нещата, да разберат другия, да кажат как се чувстват и заедно да намерят решение. Най-голямата заблуда на повечето двойки, които се разделят е, че си тръгват с идеята, че разделяйки се с този човек ще намерят подходящия. Но защо не се замислим, че проблема не е само в човека, а и в нас самите, че рано или късно и в следващия ще открием неща заради, които да си тръгнем, и до кога така? Ами децата? Замисляме ли се, дали им е приятно да започват всичко отначало, да се опитват да ни разбират, защото са длъжни да го направят, без значение, че нямат никакъв житейски опит за да го сторят, а ние големите и умни хора не  полагаме нито едно усилие да разберем партньора, да му дадем време, да го помолим заедно да се справим, да позволим на онзи пламък, който ни е събрал, да ни сближи отново... Вместо това се поддаваме на тези глупави недоразумения и инат, които могат да съсипят едно иначе прекрасно семейство. Най-лесно е да избягаш, без да се бориш, без да се опиташ да разбереш поведението на другия, без да се опиташ да си спомниш, в кого си се влюбил и без да осъзнаеш, че този човек може би се е променил именно защото е с теб, че той не е онзи, който е бил в началото и ти си една от причините за неговата промяна. Ние  порастваме, променяме се, и ако не го правим заедно, ако не приемаме промяната в другия, как да очакваме той да приеме нашата. „Ах, тези мисли, които не ми дават да заспя”-помисли си тя, но може би благодарение на тях, на нея и стана по лесно да го разбере, да не му се разсърди на свой ред и да задълбочат нещата. Не, не би си го позволила, та тя го обичаше и усещаше любовта му, дори в това, че се сърдеше усещаше любов, онази детската,  на детето което се сърди, че не е център на внимание, че някой го е пренебрегнал…
„Всички сме едни големи деца”-помисли си тя, но само порасналите могат да погледнат  през очите на другия, да се опитат да разберат.  Толкова е трудно понякога…  особено в нощи като тази, когато обидата се е наместила между нас и не ни позволява да бъдем близки, да простим, да заспим…