В деня, когато разбрах, че е болна, не исках да повярвам, че това е истина. Бях далеч, а толкова исках да съм до нея, мислех всеки ден за нея, молих се, и вярвах, че ще успее, че ще победи. Написах и писмо от онези истинските, стисках го силно преди да го пусна в пощенската кутия, защото исках, когато го докосне да усети колко много обич има в него. "Хей, приятелко, нали знаеш, че си по-силната от нас, нали знаеш, как се побеждава, нали знаеш как вярата и постоянството могат да променят и невъзможното, бори се! Вярвам, че ще успееш! Обичам те!" Нещо такова имаше в онова писмо, и много обич и подкрепа. Бяхме толкова млади, не вярвах, че смъртта бе избрала нея. Не исках да я загубя, но всеки път, когато се прибирах и я виждах, разбирах, че си отива. Боже колко ужасна беше тази мисъл. Стоях до нея и разказвах смешните истории, говорех и за какво ли не, но не събрах смелост да говоря за нея и за болестта. Тя също мълчеше. Когато я питах как е, тя ми казваше, че ще се оправи и аз с цялото си сърце исках да е така, чаках да чуя, че е по-добре, а времето минаваше и дните ставаха по малко. Сега съжалявам, че не можах да и кажа довиждане, че не я утеших. Съжалявам, че не говорех с нея, за да и бъде по-лесно да си тръгне. Сега се питам, какво ли е било в душата и, дали е била готова, дали е била съгласна, дали се е страхувала, дали не е била сърдита, дали имаше нужда да крещи и проклина, и заедно да мразим всеки виновен за това, което се случваше . Съжалявам, че нямах възможност да и дам рамо, на което истински да поплаче, съжалявам, че и двете се правехме на силни и избягвахме тази "тема". Прости ми приятелко, че не събрах смелост да говоря за твоята болка, че се страхувах, да не те натъжа.
Никога няма да забравя деня в който разбрах, че си си отишла, свлякох се на земята и изревах, като ранено животно, като човек, който е изгубил част от себе си, толкова боли... Не можех да дишам... Беше някакъв шантав ден, в който не знаех какво да правя, толкова исках да съм до теб в този последен твой ден, че не исках да си тръгвам, стоях близо до теб и плачех. Обичам да плача за теб, да си говоря с теб и все още го правя, тогава стаята се избълва с твоето присъствие, тогава излизат спомените, тогава знам, че сме заедно. Днес си спомням, как ми подари един страхотен часовник за рождения ден, толкова го исках и ти ме изненада с него. Не знам къде е той сега, но след време някой ми каза, че часовника е символ за раздяла... Ех, каква раздяла... Обичам часовници, но знаеш ли, че те спират на ръката ми докато ги нося? Може би защото за нас времето не е от значение, аз не вярвам в раздялата, не вярвам и в края, защото всеки път, когато искам аз те усещам в сърцето си. Там е онази Зори, която обичам, там е моята Зорница, която много ми липсва. Вече не взимам по две стъпала за да стигна до етажа ти по пантофи, вече не звъня на вратата и не чакам да ми отвориш... Но все още си вътре в сърцето ми и винаги ще бъдеш там! Задушница е, нека си спомним, нека разкажем, нека обичаме...
