Усещане за изневяра...

Събудих се, а сърцето ми биеше като лудо… Сънувах изневярата… Беше толкова истинска, че се чудя колко съвършено е нашето подсъзнание, за да създаде картини, които не са се случвали и те да бъдат толкова реални, че душата да ги изживее. Чувах пулса си в ушите и се опитвах да се успокоя… Но изживяването беше толкова силно…  че не можех да се освободя от неприятното усещане. 

Болката от предателството, от унижението, от разбитото доверие, от разбитото сърце, от откраднатата близост, всички те се сляха и заплуваха в кръвта ми като отрова… Усещах как превземат тялото ми, а аз бавно умирам…  Не можех да говоря, исках да се свия и да се предпазя от това, което се надигаше в мен, исках да се изключа, но то беше по силно… виках, виках толкова силно онова глупаво „Защо?”, но отсреща ме гледаха други очи, пълни с любов и съжаление, но непознати, чужди, мътни… Знаех, че има противоотрова и, че ще преживея и това, но толкова много обичах, че не ми се искаше да се сбогувам с тази любов…  Крещях като луда, удрях, чупех, хапех, борех се като животно да върна назад това, да не съм го видяла, да не се е случило, исках стария си прекрасен свят, който нямаше как да бъде същия… Можем ли да простим? И как да изчистим кръвта си от тази отрова, как да забравим тази болка? А ще бъде ли любовта същата…? Сън, кошмар, който повиках в съзнанието си, кошмар, който закалява, той не убива, а дава сила… Увереност, че все още не си отровен… Само лош сън, но толкова истински, че да го нарисуваш, не, да го надраскаш, да вземеш химикала и да драскаш с всичка сила върху него, докато не го заличиш, докато не го скриеш от очите си… После е само петно, черно огромно петно, което винаги остава, дори да забравиш какво е имало под него, то е там… Любовта е най-силната казват, тя прощава всичко, забравя всичко, приема всичко… но дали след  „всичко” остава същата? Не! Не вярвам в тази любов, тя се променя вече не е онзи прекрасен копринен шал, който загръща с мекота, с нежност, с топлина, вече е скъсано парче плат с дълбоки следи от употреба, които колкото и да се опитваме да зашием, никога няма да се махнат… Ех, странни сме хората, сами сме сложили правилата, сами сме измислили любовта и моногамията, а после страдаме, боли ни и искаме да сме щастливи… А имаме ли право да бъдем егоисти, да искаме само щастието, и можем ли да се спасим от болката, не е ли тя начинът да разберем себе си, да се научим да приемаме живота, да научаваме урока и да продължаваме напред, търсейки онази любов, която обича толкова, че не би наранила, онази която би си тръгнала, но не би предала…  Нека първо обичаме себе си, и когато бъдем наранени спокойно да приемем болката  и да продължим напред…

Добро утро, мамо! Прегръщат ме две малки ръце… пак умирам, но този път от щастие…  Кошмарът свърши, а слънцето вече се усмихва през прозореца… С чаша горчиво кафе и очакване за нещо сладко и прекрасно, започвам деня…  Хубава неделя! 

За... "Обичам те"

Провокирана от прощалното писмо на Маркес, се замислих върху това колко често и как казваме на любимите хора "Обичам те" ... Колко често трябва да го правим,  и има ли правило или просто ни идва отвътре. Дали един човек може да скрие своето "Обичам те" само, защото не го изрича с думи и по-важно ли е да го чуваме, отколкото да го усещаме. За мен тези две думи са много силни, те са думи заличаващи страха, болката, отчаянието, самотата, тъгата и всички онези неприятни чувства, които понякога изпитваме... Затова  тези вълшебни думи трябва да се пазят, за специалните моменти, моментите, в които тяхната енергия ще бъде най-силна, ще бъдат изречени със сърцето и ще попаднат в сърцето на този, който ги чува...  Всеки ден се показва любовта, тя се усеща и без думи, тя не може да се скрие... не е нужно да я чуваме, а да я усещаме.
Спомняте ли си как казахте първото "Обичам те" на човека до вас? Кога разбрахте, че го обичате? Веднага ли му казахте или се страхувахте първи да изразите чувствата си? В днешно време хората се страхуват да говорят за чувствата си, за да не бъдат уязвими, но могат ли да се предпазят от тях и могат ли да ги скрият? Едва ли! Показването на любовта не е в това да чуеш "Обичам те", а в онези малки неща, които другият прави или казва за теб... Човекът, който обича е грижовен, всеотдаен, той знае какво да ви каже, за да усетите, че сте обичани, той е открит и умее да понася вашите лоши моменти, умее да бъде до вас и в трудните ви дни, не бяга когато му стане трудно... Не е нужно да чувате "Обичам те" и после да разбирате, че са ви предали...  Макар, че има и такива хора, които го казват от сърце всеки ден, защото наистина изпитват необходимост да го направят. Дали обаче не се губи така тяхната сила, не се ли изхабяват тези така прекрасни думи, дали ще разтуптят сърцето ми, ако ги чувам всеки ден и как ще ме излекуват, ако са загубили магията, която носят... Или може би стават още по-силни...
Хората, които обичаме не винаги усещат това, затова не бива да забравяме да показваме, че те са важни за нас, че те са всичко за нас... А в тихите моменти, в които говорят душите ни, "обичам те" се чува от всеки удар на сърцето, и без да е изречено го чуваме и усещаме. И въпреки, че живеем във време, в което тези моменти стават все по-малко и все по-трудно намираме човека, с който да се отпуснем и да ги изживеем, ние не трябва да спираме да обичаме, без да се страхуваме, и без да се крием. Не е нужно да ни остават броени дни живот, за да разкриваме какво чувстваме пред света, можем да го правим всеки ден, не е нужно да контролираме чувствата си, за да не бъдем наранени, защото ние и тогава ще бъдем не по-малко нещастни...  Кажете "обичам те" така, както искате на вас да ви го кажат, направете го специално, вълнуващо, различно... Оставете бележка на огледалото, или на възглавницата, или на екрана на компютъра, в колата, или в хладилника... Направете изненада, онази изненада, която вие очаквате да получите, провокирайте партньора си да направи същото... И повярвайте ми и вие и човека до вас ще бъдете еднакво развълнувани от това... И не мислете, че щом сте заедно отдавна, вече не е нужно да се изненадвате, а едно "обичам те" тръгвайки за работа е достатъчно, напротив, точно сега е момента да го поднасяте по различен начин, сега е момента да бъдете изобретателни, да се грижите за любовта...  Направете го!

Да пораснем с децата си!

Прекрасен ден! Начало.... на август, на любов, на радост, на промяна! Усмихвам се доволно на живота, забравила за скучното ежедневие. Целунах детето си с "Обичам те", и сърцето ми се разтопи от неговите ръчички върху бузите ми и все още бебешкото му "Обичам те и аз".
Как може да съм толкова влюбена в това малко дяволче, което всеки ден ме кара да си задавам въпроса дали съм добра майка... Уча се всеки ден и всеки ден правя по някоя грешка... Дали ще успея?! Ех, а ми се иска да направя добър човек от него, а всеки казва, че само времето знае отговора на тази трудна задача...

Колко време му отделям, дали е достатъчно, а дали съм добър пример, дали мога да казвам "Не", когато трябва, дали не го задушавам с постоянното си бдене над всяко негово действие? Да му дам ли свобода? Ами ако го заболи? Ех, не е лесно! Затова днес съм решила да си подготвя план! Ще се променям, няма как, за да получавам, трябва и да дам!
Ще внимавам, когато ми се иска да викам, ще се опитам да го кажа нежно, така че да ме чуе, да ме разбере... И ще се опитам  да не правя нещата, които съм му забранила, и ще се опитам да не му казвам "Тихо", "Стига", "Не плачи", "Не ме ядосвай", "Ще правиш каквото ти кажа", "Ще ме слушаш".... и още куп такива изречения, които не му позволяват да изрази себе си, да почувства, че е разбиран, че някой му вярва. Замисляли ли сте се когато се карате на вашето дете какви думи използвате, как му говорите, как се държите с него, ако изведнъж си смените ролите и той стане възрастният, а вие детето как ще се чувствате, ако някой ви говори така?!
Трябва ли да бъдем строги, или трябва да им дадем свобода?  Да намерим баланса, но как, това е ужасно трудно... Като за начало можем да се опитаме да се държим с тях като с равни, да спрем да ги гледаме отвисоко, да слезем при тях, да се опитаме да ги разберем. Когато нещо не ни харесва да им обясним защо и как се чувстваме, да им откажем когато не искаме да направим нещо, да бъдем себе си, а не "родители". Нека не влизаме в тази роля, нека не бъдем онези страшните, които все се карат, или пък онези готините, които всичко дават. Нека бъдем като тях, истински, без да се опитваме да играем роли, за да бъдем "най-добрите".
Да ги оставим да живеят, както искат. Не е нужно да тичаме след тях и да ги молим да си изядат обяда, или пък да ги гоним с бутилката с вода, защото днес са пили много малко вода, те няма да умрат от глад, жажда, студ, слънце... Но ще загубят усещането да се грижат за себе си, ако някой постоянно тича за тях. Такива ли искаме да ги направим? Едва ли! Те искат да ги разбираме, да уважим тяхното мнение, да им дадем избор, да ги оставим за малко намира, за да направят това, което искат. Но най-много искат да се обичаме! Искат да бъдем щастливи точно толкова, колкото ние искаме тяхното щастие! И каквото и да правим или говорим, те винаги усещат как се чувстваме. Опитайте се да се отпуснете, да се успокоите, да се усмихнете, да контролирате истеричните пристъпи и ще видите как и детето ще бъде спокойно, усмихнато  и няма да изпада в истерия. Знам, че е трудно! Аз се уча всеки ден, и когато успея да победя "родителя", "наставника", и "истеричката" в мен, съм много горда със себе си! Опитайте, и не спирайте когато не успеете, напротив продължавайте, това няма да стане за ден или два, но един ден ще разберете, че благодарение на детето си, сте станали други, такива каквито винаги сте искали да бъдете, защото сте се променяли заедно! Учили сте се един от друг!
Лято е, време за почивки, време, в което сме с децата си... Аз ще се опитам да бъда различна, надявам се да успея! А вие?