Преди да кажа "Да"

Беше страхотно слънчево утро. Тя се събуди с усмивка и започна да си тананика сватбения марш, оставаше малко повече от месец до сватбата и вълнението растеше всеки ден. Днес трябваше да уточни някои подробности по сватбеното тържество и да отиде на проба за роклята. Стана от леглото и минавайки покрай огледалото се спря и се загледа. Беше млада, красива, лъчезарна, развълнувана... с разрошени къдрици и усмихващи се очи... Сети се за прекрасната нощ, която бяха изживели...

Той беше това, което винаги бе искала, грижовен, обичащ, с успешна кариера и много мечти. Бяха заедно от три години и миналата Коледа и беше предложил брак, а сега оставаше месец до този дългоочакван ден. Връзката им беше хубава, спокойна, без драми, той винаги знаеше как да я накара да се чувства щастлива. Но въпреки, че всичко изглеждаше идеално, тя усети как корема и се свива щом си представи момента, в който изрича заветното "Да". Страхуваше ли се? От какво? Защо? Какво я караше да изпитва това странно чувство, което дори на знаеше как да нарече? Все пак сватбата е най-вълшебният ден в живота, би трябвало да изпитва само прекрасни емоции нали? Не се съмняваше в избора си, но сякаш имаше страхове за бъдещето... "Ами ако нещо се обърка? Дали ще бъда добра съпруга? Дали ще мога цял живот да му бъда вярна? Дали той ще ми е верен? А децата? Дали ще бъда добра майка, ами той грижовен баща? Ще ми помага ли? А какво ще стане с кариерата ми? А парите? Ако започнат да не ни стигат? Дали ще успеем?" Толкова въпроси, на които въпреки разговорите с него и с своите близки тя не знаеше точният отговор? Страхът от неизвестното може би я караше да се чувства така. Ами ако сбърка, ако една сутрин се събуди и си каже: "Това до мен вече не е човека, който обичам!" Имаше нужда да поговори с някого? Но с кой? Майка и беше "влюбена" в Него, приятелките и завиждаха, че е намерила истинската любов, баща и беше горд с добрия избор, който дъщеря му беше направила. А Той я обичаше, и нямаше търпение да станат семейство. "Не! Няма да мисля за това, какви са тези съмнения, всичко ще бъде прекрасно!" Ще се справим, а и винаги можем да потърсим помощ, когато ни е трудно!" каза си тя, но онова странно чувство остана някъде в нея.

 Той шофираше, a по радиото пуснаха Stand by me, увеличи музиката и се потопи в мисли за нея... Обожаваше я, искаше да я направи щастлива, да и подари света. Но мислейки за това колко красива и нежна беше тя, винаги усещаше и един страх, че някой ден тя ще си тръгне, че може да се появи някой друг, който да и даде повече и тя да избере него... Ех, как му се искаше да знае какво ги очаква, как искаше живота му да се развие така, както го е планирал...
За него сватбата беше крачката, която трябва да направят за да затвърдят любовта си, да създадат семейството, в което да израснат децата им, но брака не даваше сигурност, той просто променяше името на връзката. Как можеше да бъде сигурен? И как да сподели с нея страховете си, та нали тя всеки ден му показваше, че го обича, защо се съмняваше? Дали да не поговори с някого? С кой? Всичките му приятели бяха женени, дори някои вече разведени и всички се оплакваха колко са се променили жените им след сватбата, как сексът след появата на децата изведнъж се превърнал в мираж и как бракът и семейният живот въобще не били това, което очаквали. А децата? Пълна лудница, толкова много задачи  и такава голяма отговорност, че вече нямали и минута време за по бира с приятели. Слушайки всичко това, той знаеше, че не биха разбрали неговите страхове, затова нямаше как да им говори за това. Всички от семейството се радваха, а майка му през ден му разказваше за сватбата си, и колко хубаво е да имаш семейство. Но нейното време е било друго, тогава обществото не е приемало толкова спокойно и нормално разводите и хората са давали всичко от себе си, за да запазят браковете си. А сега не беше така, ако нещо не ти хареса - развеждаш се и почваш отначало и така колкото си искаш, никой не те осъжда, никой не те пита защо? Просто това е нещо нормално. Оказва се, че бракът не е лесна работа, и само любов не стига, за да бъде той успешен... Може би е добре някой да ти даде няколко съвета за това как да приемеш промените които идват, защото в училище никой не те учи как да бъдеш пълноценен партньор, как да се грижиш за връзката, как да се справяш с проблемите, как да задаваш въпросите, които се страхуваш да зададеш, как да изразиш себе си без да нараниш другия, как да се научиш да споделяш живота си... Толкова много "Как?". Трябваше да разобличат всички страхове, за да бъдат успешни и да имат хубав брак, да се научат, защото е лесно да се обича, но понякога е трудно да разбираме другия...
Имаха нужда от предбрачна консултация. А вие?

За бурите вътре в нас...

Стоях на дивана с компютър в скута и четях. Точно в този момент оранжевият гербер във вазата до мен бавно се свлече и нищо не остана от красивата му осанка от преди малко. Гледах го, гледах как пада и през главата ми минаха толкова много мисли, сякаш исках да си направя бърза равносметка преди да е паднал. Заболя ме, все едно нещо в мен умря...

 Пак го поглеждам, а той стои там красив, но пречупен на две, с наведена глава и красива оранжева панделка. Мисля си, и ние сме като гербери - крехки, уж сме изправени и гордо държим глава, сложили красивите „панделки”, а всъщност сме толкова уязвими, и най-малкия полъх на вятъра може да ни убие.  Душите ни са крехки, не могат да се справят с трудностите, не могат да понесат да не бъдат обични, харесвани, оценени. Искаме да сме силни , да сме смели, да се справяме, да не показваме че сме пълни със съмнения. Но може би в това се крие силата – да превъзмогнеш несигурността, страховете,  и съмненията, да не спираш да държиш душата и тялото „изправени”.  Тези дни съм доста развълнувана и може би заради това, един гербер отключи цяла лавина от чувства…  Чувствам се като вълна, която се блъска между скалите, имам сила, усещам я, но съм затворена. Затворена в собствените си окови. И се боря да намеря пролука, пукнатина в скалата, някъде от където да се излея да освободя силата си и да тръгна към брега, който ще докосвам свободна. И това блъскане ме побърква, кара ме да минавам през всичките си „аз”, за да намеря пътя. Заливат ме безброй въпроси, искам да знам какво ме очаква, на колко дни съм от моето освобождаване, дали е близо, кога ще мога да изразя себе си, да покажа че съм се освободила от онова гадно и смазващо чувство и вече съм – силна, непоколебима, изпълнена с енергия.  Какво ме очаква, кога и къде? Усещам, че нещо ще се случи, но не мога да зная кога. Дали е скоро? Замислям се, дали пък да не отида при някоя врачка и не я попитам какво ме очаква? Отказвам се! Така правят отчаяните хора, а аз не искам да бъда като тях! Та аз го усещам толкова силно с цялата си същност, че не нужно някой друг да поглежда в живота ми, за да ми каже какво ме очаква. Аз знам! Всичко зависи от мен! И всъщност осъзнавам, че не съм отчаяна, а развълнувана, просто се подготвям, притаила дъх за голямата промяна. Вълната ще се блъска, докато бъде готова и накрая ще се издигне, ще прескочи всички прегради и ще се разлее… щастлива, доволна и устремена. Такава е душата ми, непримирима изпълнена с вяра и доверяваща се на инстинкта си за успех…

Значи не съм като гербера, а колко много неща ми минаха през главата само заради него. Поглеждам го, дали да го хвърля? Той се е предал, защото такава е неговата природа, но ние сме други, дори и да наведем глава после можем пак да се изправим, имаме избор, как да живеем живота си. Как да приемаме света, всичко е избор, а най-важното е да избираме това, което наистина искаме, а не това което трябва... само тогава ще живеем истински. Да избираме да бъдем щастливи може би е най-трудния избор. Звучи лесно и всеки ни го повтаря, но как? Как се избира щастието, когато винаги има от какво да сме недоволни, какво да ни наранява и нещо, което ни пречи да бъдем щастливи….  Нещо вътре в нас, другото ни аз, не това нашето си, а онова, което другите са изградили в нас. Онова, което само повтаря – "Не трябва!", "Не мога!", "Не е редно!", "Не е за мен", "Трудно ми е!",  или пък "Трябва!", "Длъжен си!", "Ти си виновен…"  Точно то ни пречи да бъдем щастливи и не знам дали има начин да се отървем от него след като то ни е предадено от нашите родители и сигурно и ние ще го предадем на децата си. Как, как да променим това? Как да оставим душите си свободно да избират, а може би този избор ще отнеме правото на някой друг да направи своя? Затова ли сме сложени в рамки? За да не нараняваме другите сме приели доброволно - да нараняваме себе си? - Няма отговор, има много книги, но отговор няма… И да има той е невъзможен за осъществяване от тези, които нямат смелост да напуснат рамката.

И пак се връщам на гербера, който е виновникът за това душевно разсъждение.  Какво се случи с него? Докато аз си пишех, синът ми, който е на три години се прибра от разходка и започна да си играе до мен. Изведнъж той забеляза гербера и веднага отиде до него, качи се на малката маса, на която освен вазата, в която беше гербера имаше и бутилка от минерална вода. Той бързо грабна цветето и го премести от вазата в бутилката, но то пак клюмна,  тогава той го хвана и се опита да ги изправи, веднъж, втори, трети път, но цветето падаше…  Погали го, после го целуна, но нямаше промяна, тогава той ме погледна с въпрос в очите…  Бях удивена от неговата реакция, как с чистата си свободна, детска душа се опита да спаси гербера, да му помогне, да го „изправи”. Тогава му обясних, че повече няма какво да направим, за да го накараме да бъде като преди, защото той никога повече няма да може да се изправи отново.

Ние за щастие можем, и за щастие никога повече няма да бъдем като преди… 

Раздялата... как сърцето пусна болката...

Тя седеше в леглото свила колене и гледаше дъжда през прозореца. Беше изтощена. Очите и бяха зачервени от плач, а по лицето и се стичаха черни вадички грим. Вече нямаше сили - да мисли, да чувства, да вика, да плаче... беше изпразнила всичко и сега беше в несвяст. Спокойна, беше спокойна, най-трудното беше свършило, бурята бе преминала... Последните няколко дни бяха минали ужасно...
Той не дойде на уговорената им среща. Не си вдигна телефона, въпреки, че тя звъня няколко пъти. После изпрати съобщение: "Всичко свърши! Съжалявам!". Тя пусна телефона така  все едно бе изгорил ръката и... Но всъщност сърцето изгаряше, биеше като лудо, искаше да изскочи от тялото и да избяга от болката, която го заливаше... Първо дойде гневът - задушаващ, толкова силен, изригна като вулкан и помете всички други чувства...Крещеше, плачеше, тичаше насам натам и събаряше всичко по пътя си, после спря, не дишаше, чуваше как бие сърцето и... в този миг искаше да е пред него...  да го погледне в очите и да му се изсмее, да го нарани с думи, да го унижи, да му каже, че е жалък страхливец, малко човече, неспособно да обича истински! Мразеше го, мразеше себе заради това, което му беше дала, заради всеки прекрасен миг, който му бе подарила... Глупачка! Пак се беше излъгала... Защо? Защо попадаше на мъже, които я изоставяха? Къде беше сродната и душа? Имаше ли такава? ... Пак същите въпроси, пак същите сълзи, пак същата вина и тази болка... непоносима! Нееееее, не можеше да повярва, че отново започва отначало... Беше изморена... Три дни плака, крещя  и се влачи из апартамента, като ранено животно, което от болка не може да си намери място... Искаше да говори, искаше да мълчи, искаше да излее някъде сърцето си, да го освободи, да го пречисти...  Сега се усмихна, сякаш видя пред себе си онова малко момиченце, което живееше вътре в нея, сякаш го чу да казва нежно: "Аз вярвам в любовта, а ти?

Дъждът беше спрял, тя се изправи съвсем бавно, обърна се и тръгна към банята. Пусна душа и застана пред огледалото. Беше хубава, въпреки размазания грим, под него вече се подаваше новото лице, онова възроденото след болката... онова на малкото момиче, което още вярва в любовта. Съблече се и влезе под душа...
Слънцето вече надничаше между облаците. Погледна го, усети топлината му, беше прекрасно... Надеждата пак изгряваше! След като беше направила грандиозно изпращане на болката отдавайки и нужното внимание вече беше готова да я пусне да си тръгне... "Довиждане" каза тя гледайки в огледалото, "Готова съм да продължа напред".  Оправи косата си, гримира се, облече една от любимите си рокли, която той и беше подарил, "В твоя чест"- каза тя и се усмихна. Погледана в огледалото - беше нова, чисто нова като порцеланова кукла - прекрасна, нежна, женствена... Никой не можеше да види какво се беше случило, никой не би повярвал как е крещяла, обезумяла от болка... Тя вече беше умирала толкова пъти, че сърцето и знаеше да се възстановява, и въпреки, че се страхуваше да не го счупят отново, беше готова да поеме още щастие, болка,  още от всичко, което и беше подготвил живота...

Покана

Здравейте!

Искам да ви представя моята нова страница във Facebook.
От известно време я подготвям, и тъй като днес е специален ден, реших именно сега да я пусна. Някои от вас знаят, че се изявявам като семеен консултант, но тъй като съм още в началото на този път, имам нужда от вашата подкрепа. Тези от вас, които са прочели статията ми - "За отчаянието на една майка, която откри себе си" може би са разбрали колко време се лутах, за да разбера какво наистина искам, а то е било до мен, пред мен, във мен, правила съм го толкова пъти, но никога "наистина".
Е, мисля, че подготовката мина и сега е време да опитам наистина. Поставих началото на един път, който знам, че ще вървя с желание, любов и вяра в себе си. И дори да имам трудности не бих се отказала, защото искам точно това и знам, че го мога! Всеки от нас има в живота си моменти, в които усеща, че е дошло времето на нещо ново, на промяна, времето, в което най-после си чул онова гласче вътре в теб, което ти казва какво наистина искаш и решаваш да го послушаш, без да се страхуваш, без да се съмняваш! Вдъхновена от една приятелка, която наскоро направи същото, и аз ще превърна това, за което толкова учих, и което обичам да правя в моя професия.
Каня всички да се присъедините и заедно да развием и оживим тази страница!

Благодаря!

За отровната родителска любов...

Историята, която ще ви разкажа, ме провокира да напиша тази статия. Преди няколко дни разговарях с една възрастна жена и тя ми разказа за живота си. Поглеждайки назад от позицията, в която се намира, тя ми каза, че една от големите грешки в живота и е това, че не е могла да се "раздели" от родното си семейство и така цял живот не е взимала сама решения, а винаги се е допитвала до майка си. И сега, когато майка и вече я няма тя осъзнава и със съжаление казва, че е искала да изживее живота си по съвсем друг начин. Ето и историята:
Живяла в семейство, което и е дало любов, усещала подкрепата на родителите си, но и постоянната намеса на майка си във всяка важна стъпка от нейния живот. Така дошло времето, в което тя се омъжила и се отделила от родителите си, но въпреки това при всяка трудност или проблем, тя търсела за помощ майка си. Никой, никога не я е оставил сама да решава нещо в живота си. И така след няколко години брак, и едно прекрасно дете, младото момиче се развело, защото според майка и това не бил подходящия за нея мъж. А всъщност проблемите не били толкова страшни, но тогава момичето страхувайки се да не сгреши,  решило вместо да се погрижи за своя брак, да се откаже и да се върне при майка си. Същевременно бащата починал и двете заживели заедно. И така цял живот момичето прекарало сама, без мъж до себе си, без истинска любов и с безброй въпроси, на които чак сега открива отговор - тя не е живяла живота си както иска, а както са я съветвали, че е най-добре за нея. Сега съжалява, и въпреки, че отстрани е изглеждала силна и независима самотна майка, тя през цялото време е искала да бъде просто жена, обгрижвана от своя съпруг. Тази история ме трогна и ме накара да се замисля как може понякога родителите в желанието си децата им да получат най-доброто, да ги обричат да живеят живот, който не искат. Сега ми се иска да разгледам нещата от двете страни.

         Аз също съм дъщеря и за щастие съм се родила в семейство, в което съм получила любов и подкрепа. Но аз имах късмета да се отделя от моето родно семейство още на 18 години. Имах своите трудни моменти, но се научих сама да взимам решенията, търсех подкрепата и утехата при родителите, но не им позволявах да ми дават решения, защото тези решения са добри за мен, но пречупени през родителската призма, което не значи, че са това,  което аз искам. Така пораснах, научих се да решавам сама, а те се научиха да приемат моите решения дори понякога да не бяха съгласни с тях. За което им благодаря! Сега вече имам мое семейство и въпреки, че много обичам родителите си, новото ми семейсво е най-важно за мен. Родителите ми са моя гръб, а семейството ми е моето бъдеще. Имам своите трудни моменти, но не бягам, не се отказвам и не търся отговорите от родителите, там търся подкрепата, от която имам нужда за да поема посоката, която аз съм избрала. Но това можеше и да не се случи, ако моята майка не се беше оттеглила доброволно и не бе заела ролята на наблюдател, а не на съветник! Благодаря ти, мамо!
Затова момичета, ако откриете себе си тук, бих ви казала: Обичайте много своите родители, но не им позволявайте да контролират живота ви. Също така не им позволявайте от ролята на родители да минат в ролята на деца и в един момент вие да се чувствате длъжни да се грижите за тях и да пренебрегвате своите семейства (изключвам случаите, в които те наистина физически не могат да се грижат за себе си). Те са големи хора, родители, щом са ви отгледали значи могат да гледат и себе си.
Взимайте сами решенията и не пренебрегвайте собствените си желания, смятайки ги за неправилни. Това е вашия живот, живейте го така както ви се иска и, ако може на известна дистанция. Покажете им благодарност, но ги накарайте да разберат, че сте достатъчно големи и се справяте чудесно и сами.
          Какво се случва с родителите? Освен дъщеря, аз вече съм и майка и от сега се притеснявам, дали няма да се опитвам да контролирам живота на детето си и да искам от него да живее по моя начин, защото според мен това е най-доброто. Статистиката сочи, че процентът на този тип майки е по висок, когато те по някаква причина са останали без партньор и са се вкопчили още по-силно в децата си.Но има и много семейства, които го правят и това оказва пагубно влияние на децата им и на техните нови семейства.  За тях бих казала, че в един момент вашите добри съвети може да се обърнат срещу вас и вашата любов да се превърне в бреме за вашите деца. Вие си имате ваш живот, живейте го, правете нещата, които не сте могли да направите, когато сте били активни родители и грижите за децата са отнемали цялото ви време. Сега времето е ваше, отдайте се на всички онези прекрасни неща, които са ви липсвали и оставете децата си да живеят живота си.  Освободете ги! Оставете ги да бъдат родители, насърчавайте ги, подкрепяйте ги, за да се чувстват уверени. И най-важното освободете се от мисълта, че вие знаете кое е най-добро за тях. Те знаят, ако не знаят с времето и опита, който имат ще го разберат! И ще ви бъдат много благодарни, че сте ги оставили да живеят, по начина, по който искат!